Пайнс

— Хм. Разбирате ли, не ми е позволено да правя резервация без предварително заплащане или най-малкото номер на кредитна карта. Такава е политиката на хотела. В случай… разбира се, не искам да кажа, че това ще се случи, но в случай, че нещо в стаята бъде счупено или се натрупат сметки…

— Разбирам. Много добре знам каква е целта на капарото. Казвам ви, че ще мога да ви платя утре сутринта.

— Дори шофьорска книжка ли нямате?

—      Всичко е в портфейла ми.

Лиза прехапа долната си устна и Итьн се досети какво предстои — приятно момиче, опитващо се да се направи на лошо.

— Сър… господин Бърк… боя се, че без кредитна карта, пари в брой или документ за самоличност няма да мога да ви дам стая. Бих го направила с удоволствие. Честна дума. Но просто политиката на хотела…

Тя млъкна, когато Итьн се наведе над тезгяха.

— Лиза, знаете ли защо нося черен костюм?

— Не.

— Аз съм специален агент от Сикрет Сървис.

— Искате да кажете, че сте от онези момчета, които пазят президента ли?

— Това е само част от задълженията ни. Основната ни мисия е да защитаваме целостта на финансовата инфраструктура на страната.

— Значи сте на някакво разследване в Уейуърд Пайнс, така ли?

—      Точно така. Тъкмо пристигнах в града, когато се случи катастрофата.

— Какво разследване?

— Не мога да обсъждам детайлите.

— Поднасяте ме, нали?

— Ако го правех, щях да извърша федерално престъпление.

—      Наистина ли сте специален агент?

— Да. Освен това съм уморен и ви моля да отстъпите. Трябва ми стая за през нощта. Обещавам ви, заслужава си.

—      И ще платите утре? Още сутринта?

—      Още сутринта.

С ключ в ръка изкачи тежко стъпалата до втория етаж и се озова в дълъг тих коридор. На всеки шест-седем метра по стените бяха монтирани декоративни фенери, които хвърляха слаба жълта светлина върху персийските килими.

Стаята му беше в дъното, номер 226.

Отключи вратата, влезе и запали лампата.

Обзавеждането клонеше към фолк стила.

Две зле нарисувани, типично уестърн сцени.

Каубой върху мятащ се полудив кон.

Работници от ранчо, скупчени около огън.

Стаята беше задушна, без телевизор.

Със старомоден черен телефон с шайба на една от нощните масички.

Самото легло изглеждаше меко и огромно. Итън се отпусна на матрака и развърза обувките си. От вървенето без чорапи вече му бяха излезли мехури на петата. Свали сакото си, махна вратовръзката и разкопча горните три копчета на ризата си.

В чекмеджето имаше телефонен указател. Итън го извади, постави го на леглото и вдигна древния телефон.

Този път имаше сигнал.

„Слава богу.“

Странно, но домашният му номер не изникна веднага в ума му. Трябваше му известно време да си представи как се появява, когато го набираше от айфона си. Беше го правил завчера, но…

— Две… нула… шест. — Знаеше, че започва с тези три цифри — това беше кодът на Сиатъл — и ги набра пет пъти на шайбата, но винаги блокираше след шестицата.

Набра 411.

На второто позвъняване отговори оператор.

— Град и име?

— Сиатъл, Вашингтон. Итън Бърк. Б-Ъ-Р-К.

— Момент, моля. — Чу се тракане на клавиатура последвана от дълга пауза. — Б-Ъ-Р-К ли казахте?

—       Точно така.

—       Сър, няма номер на такова име.

—       Сигурна ли сте?

— Да.

Определено беше странно, но предвид естеството на работата му номерът вероятно не фигурираше в указателя. Като се замислеше, беше почти сигурен в това. Почти.

—       Добре, благодаря.

Затвори телефона, отвори указателя и намери номера на шерифския участък.

След петото позвъняване се включи гласова поща.

— Обажда се специален агент Итън Бърк от филиала на Сикрет Сървис в Сиатъл — каза Итън след сигнала. — Както знаете, преди няколко дни попаднах в пътнотранспортно произшествие на Главната улица. Трябва да говоря с вас при първа възможност. От болницата ми съобщиха, че личните ми вещи са у вас, в това число портфейл, телефон, куфарче и оръжие. Ще мина сутринта да ги взема. Ако някой получи това съобщение преди да дойда, моля да ми се обадите в хотел „Уейуърд Пайнс“. Отседнал съм в стая двеста двайсет и шест.

Вече беше нощ, когато Итън излезе от хотела. Краката го боляха ужасно и умираше от глад.

Кафенето към хотела беше затворено, така че тръгна на север под обсипаното със звезди небе, като мина покрай книжарница, два магазина за сувенири и адвокатска кантора.

Не беше много късно, но всичко вече беше затворено и тротоарът пустееше. Тъкмо започваше да се примирява с ужаса, че освен всичко останало няма и да вечеря, когато видя светлина на следващата пряка.

Неволно ускори крачка, когато долови аромата на топла храна от отдушника на сградата.

Стигна до входа и погледна през витрината към слабо осветената кръчма на име „Биергартен“.

Сърцето му се разтопи — още беше отворено.

Влезе вътре.

Три маси бяха заети, но иначе заведението бе празно.

Настани се на високия стол на ъгъла на бара.

През летящите врати се чуваше цвърчене на месо, печено на открита скара.

Седнал в кръчмата, с ръце върху издраскания бар.