Пайнс

Същински идеал за град, сякаш взет от произведение на Платон. В него живееха не повече от четири или петстотин души и Итън неволно се запита какво ги е довело тук. Колко от тях са открили Уейуърд Пайнс случайно, влюбили са се и са останали? Колко са се родили тук и никога не са помисляли да го напускат?

Макар да беше свикнал с големия град, можеше да си представи защо човек не би искал да се махне от подобно място. Защо да изоставяш нещо, което изглежда пълно съвършенство? Тук бе съсредоточено типично американското, заобиколено от най-порази- телната природна красота, която бе виждал някога. Беше разглеждал снимки на Уейуърд Пайнс, преди да тръгне от Сиатъл, но те дори не се доближаваха до онова, което се криеше в тази малка долина.

И въпреки това той беше тук.

И благодарение на този факт, или по-скоро заради него, това място не беше съвършено.

Опитът му показваше, че навсякъде, където има хора, има и тъмни кътчета.

Така беше устроен светът.

Съвършенството бе само повърхностно. Епидермисът. Задълбаеш ли малко, ще попаднеш и на по-мрачните нюанси.

Стигнеш ли до кокал, ще се озовеш в непрогледна тъмнина.

Вървеше, без да е в състояние да откъсне поглед от планините. Източната стена се извисяваше сигурно на повече от километър над градчето. В горната си част беше изцяло от скала и лед.

Последните коси слънчеви лъчи осветяваха скалите зад него и той се обърна и спря, за да погледа как сиянието бавно помръква.

Когато светлината изчезна, скалата моментално прие синкавия цвят на стомана.

И сякаш самата й същност се промени.

Все още беше прекрасна.

Но и някак по-отдалечена.

Безразлична.

Над двойната стъклена врата имаше табела:

ШЕРИФСКИ УЧАСТЪК УЕЙУЪРД ПАЙНС

Отново го обхвана раздразнение, докато вървеше към главния вход по алеята между млади борове.

През стъклото се виждаше, че фоайето е тъмно и пусто.

Въпреки това хвана дръжката и я дръпна силно.

Заключено.

Вярно, работният ден беше свършил, но все пак — по дяволите.

Итън отстъпи назад и огледа едноетажната постройка. Стори му се, че вижда слаба светлина, процеждаща се през щорите на прозореца в края на сградата.

Пристъпи отново напред и почука по стъклената врата.

Нищо.

Почука още по-силно и накрая заблъска така, че стъклото задрънча в рамката.

Минаха пет минути, но никой не се появи.

Когато стигна Главната, в небето се бяха появили две звезди. Приятният преди петнайсетина минути хлад вече го пронизваше през тънката риза незащитените му с чорапи крака започваха да имръзват.

По-лошото беше, че първите признаци на истински глад вече се проявяваха като куха болка в стомаха и лек световъртеж.

Измина няколко преки до хотел „Уейуърд Пайнс“ и изкачи каменните стъпала пред входа.

През стъклената врата видя светлина и млада жена, седяща на рецепцията.

Итън влезе в лобито и го лъхна топъл въздух.

В ъгъла имаше роял до масивна камина, в която гореше буен огън.

Спря за момент и протегна ръце към пламъците. Кипналата борова смола изпускаше сладък аромат. Можеше да се опъне на дивана пред огъня и да прекара в дрямка дни наред.

След малко се откъсна от камината и отиде при рецепцията.

Жената го посрещна с усмивка.

Изглеждаше на около двайсет и пет. Симпатична, макар и леко пълничка, с черна коса, прибрана на къса опашка. Беше облечена в бяла риза и черна жилетка, а на ревера си имаше табелка с името й — Лиза.

Итън застана до рецепцията и постави ръце на високия тезгях, за да запази равновесие.

—      Добър вечер — каза Лиза. — Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви помогна?

Поздравът изглеждаше странен. Не заради думите, а заради начина на изговаряне. Сякаш момичето се мъчеше да каже нещо, което рядко му се случваше да изрича.

—      Имате ли свободни стаи?

—      Разбира се.

Лиза заграка на клавиатурата.

—      Само за тази нощ ли? — попита тя.

—      Да. Поне засега.

Итън погледна компютърния монитор. Беше някаква антика, все едно излязла от 80-те. Не можеше да си спомни кога за последно беше виждал подобно изкопаемо.

—      Мога да ви предложа стая за непушачи без домашни любимци на втория етаж, с двойно легло.

—      Идеално.

Лиза приключи с писането.

—      С кредитна карта ли ще платите?

Итън се усмихна.

—      Интересен въпрос.

—      Така ли? В какъв смисъл?

—      Преди няколко дни попаднах в автомобилна катастрофа. Един камион блъсна странично колата ми. Стана на една пресечка оттук. Може би сте я видели?

—      Не, определено не съм.

—      Ами току-що излязох от болницата и работата е там, че… не успях да намеря портфейла си. Нито останалите си вещи.

—      О, ужасно съжалявам да го чуя.

Усмивката на Лиза като че ли изгуби мъничко от първоначалния си ентусиазъм.

— В такъв случай как смятате да платите, господин…?

— Бърк. Итън Бърк. Вижте, точно това се опитвам да ви кажа. Няма да мога да платя за стаята, докато не си получа портфейла утре сутринта. Казаха ми, че вещите ми са у шерифа. Не съм сигурен защо, но… — Той сви рамене. — Така стоят нещата.