Пайнс

— Добре, но не е нужно да се правите на мъченик, господин Бърк. Ако мога по някакъв начин да ви накарам да се чувствате по-добре, просто кажете. Аз съм вашето момиче. Между другото, казвам се Пам.

— Благодаря, Пам. Мисля, че те помня от предишното си пребиваване тук. Никога не бих забравил тази класическа униформа на медицинска сестра. Дори не знаех, че още ги правят.

Тя се разсмя.

— Е, радвам се, че паметта ви се възвръща. Това е много добре. Доктор Майтър след малко ще дойде да ви види. Може ли да ви премеря кръвното?

—       Разбира се.

—       Чудесно.

Сестра Пам взе апарат за мерене на кръвно от количката до леглото и нагласи маншета на левия му бицепс.

— Здравата ни изплашихте, господин Бърк — каза тя, докато надуваше маншета. — Да излезете просто така.

Замълча, докато гледаше показанията на апарата.

— Минах ли? — попита той.

С пълен отличен. Систолично сто двайсет и две, диастолично седемдесет и пет. — Тя свали маншета. — Когато ви докараха, не бяхте на себе си. Сякаш не знаехте кой сте.

Той се надигна в леглото. Мъглата в главата му започваше да се разпръсква. Намираше се в единична болнична стая, която май му беше позната. До леглото имаше прозорец. Щорите бяха спуснати, но по процеждащата се между тях светлина беше ясно, че е рано сутрин или рано вечер.

—       Къде ме намерихте? — попита той.

— В предния двор на Мак Скози. Бяхте в безсъзнание. Помните ли какво правехте там? Мак каза, че сте били доста развълнуван и объркан.

—       Събудих се вчера до реката. Не знаех кой съм, нито къде се намирам.

—       Напуснахте болницата. Спомняте ли си как си тръгнахте?

— Не. Отидох при къщата на Скози, защото той беше единственият Мак в телефонния указател.

—       Боя се, че не разбирам.

— Мак беше единственото име, което означаваше нещо за мен.

— Защо е така според вас?

— Защото Мак беше последната дума, която прочетох, преди камионът да ни удари.

— О, вярно… Камионът, който е ударил напречно колата ви.

— Именно.

Мозъкът е странно нещо — каза сестрата, заобиколи леглото и отиде до прозореца. — Работи по загадъчни начини. Изнамира всякакви шантави връзки.

— Колко време е минало, откакто са ме докарали обратно?

Тя вдигна щорите.

—       Ден и половина.

Светлината изпълни стаята.

Беше сутрин и слънцето тъкмо се издигаше над скалния пръстен на изток.

—       Имате силно мозъчно сътресение — каза тя. — Можехте да умрете навън.

— И имах чувството, че умирам.

Светлината на новия ден, която се изсипваше върху градчето, беше зашеметяваща.

— Как е паметта ви? — попита Пам.

— Това е най-шантавото. Всичко си дойде на мястото, когато си спомних катастрофата. Сякаш някой беше завъртял ключ. Как е агент Сталингс?

—       Кой?

— Човекът, който пътуваше на предната седалка на колата по време на катастрофата.

— О.

— Значи не е оцелял?

Сестра Пам се върна при леглото. Пресегна се и постави длан върху китката му.

— Боя се, че не.

Беше се досетил. Не беше виждал подобни травми от войната. Въпреки това потвърждаването на подозрението му подейства отрезвяващо.

—       Близък приятел ли ви беше? — попита сестрата.

—       Не. Запознахме се през същия ден.

—       Сигурно е било ужасно. Много съжалявам.

—       А моите поражения какви са?

—       Моля?

—       Как съм пострадал?

— Доктор Майтър ще може да ви отговори по-добре от мен, но имахте мозъчно сътресение, което вече отшумява. Няколко пукнати ребра. Малко повърхностни рани и синини. Общо взето, извадили сте късмет. Нещата са можели да бъдат много, много по-лоши.

Тя му обърна гръб и тръгна към вратата. Докато я отваряше, го погледна през рамо.

— И тъй, сигурни ли сме, че паметта ви се възвръща?

—       Абсолютно.

—       Как е малкото ви име?

—       Итън — каза той.

—       Отлично.

—       Мога ли да ви помоля нещо? — попита Итън.

В отговор получи огромна лъчезарна усмивка.

—       Каквото кажете.

— Трябва да се обадя на някои хора. На жена си. На главния си специален агент. Някой говорил ли е с тях?

— Мисля, че от шерифския участък са се свързали с най-важните хора веднага след катастрофата. И са им съобщили за случилото се и в какво състояние сте.

— По време на катастрофата имах айфон в джоба на сакото си. Случайно да знаете къде е?

— Не, но определено мога да си сложа детективската шапка и да го потърся.

—       Ще ви бъда благодарен.

— Виждате ли онова малко червено копче отстрани на перилото?

Итън погледна към копчето.

— На едно натискане разстояние съм.

Сестра Пам отново го дари с ослепителната си усмивка и излезе.

В стаята нямаше нито телевизор, нито телефон. Най-доброто и единствено развлечение беше стенният часовник над вратата и Итън прекара няколко часа в леглото, загледан как секундарникът прави безкрайните си обиколки, докато утрото премина в пладне, а после и в следобед.