От повторното излизане на слънце за момент му се зави свят и главоболието му се засили с няколко пункта, достигайки долния обхват на непоносимото. По улицата нямаше движение, така че пресече Главната и тръгна към Пета, подминавайки млада майка с малко момче, което прошепна нещо като: „Мамо, това той ли е?“.
Жената изшътка на сина си и го погледна извинително.
— Съжалявам, той не искаше да е груб.
Стигна на ъгъла на Пета и Главната пред двуетажна каменна сграда със стъклена двойна врата с надпис „Първа национална банка Уейуърд Пайнс“. На ъгъла видя телефонна кабина.
Закуцука напред с максималната скорост, на която бе способен, и се затвори в кабината.
Не беше виждал по-тънък телефонен указател. Прелисти го с надеждата за внезапно откровение, но осемте страници и няколкостотинте имена не му говореха абсолютно нищо, подобно на всичко друго в това градче.
Пусна указателя да виси на веригата си и облегна чело на хладното стъкло.
Погледът му се спря върху копчетата на телефона.
Усмихна се, когато осъзна нещо.
„Зная телефонния си номер.“
За всеки случай натисна няколко пъти копчетата, преди да вдигне слушалката; пръстите му набираха номера с онази лекота, присъща на автоматично запаметените движения.
Щеше да се обади за сметка на човека отсреща с надеждата да си е у дома - стига този човек да съществуваше. Разбира се, не можеше да каже името си, поне не истинското, но може би щяха да познаят гласа му и да приемат обаждането.
Вдигна слушалката и я поднесе към ухото си.
Посегна към 0.
Нямаше сигнал „свободно“.
Почука няколко пъти вилката, но нищо не се получи.
Изненада се колко бързо го обхвана гневът. Затръшна телефона; страхът и гневът се надигаха със скоростта на възпламеняващ се бензин, пламъците се мъчеха да намерят някакъв изход навън. Вдигна ръка да забие юмрук в стъклото, майната им на пръстите, но болката в ребрата така го прониза, че заглуши всичко и го накара да се превие на пода на телефонната кабина.
Пулсирането в основата на черепа му се ускори още повече.
Започна да вижда двойно, после размазано, докато не го обви мрак…
Когато отново отвори очи, кабината се намираше в сянка. Хвана веригата на указателя и се надигна. През мръсното стъкло видя, че слънцето едва се подава зад скалния хребет западно от града.
Веднага щом то се скри зад скалите, температурата падна с десет градуса.
Още помнеше телефонния си номер. За всеки случай го изпробва отново и пак провери за сигнал „свободно“, но от слушалката се разнасяше единствено шум, който не помнеше да е чувал преди.
— Ало? Ало?
Затвори и отново взе указателя. Първия път беше проверявал фамилиите, търсейки напосоки някоя, която би могла да събуди спомен или емоция. Сега гледаше личните имена, прокарваше пръст по списъка и се опитваше да не обръща внимание на болката в основата на черепа си, която отново започна да напомня за себе си.
Първа страница — нищо.
Втора — нищо.
Трета — нищо.
Към края на шестата страница пръстът му спря.
СКОЗИ Мак и Джейн
403 Източна 3-та, У. Пайнс 83278........ 559-0196
Прегледа последните две страници — Скози беше единственият Мак в телефонния указател на Уейуърд Пайнс.
Бутна с рамо стъклената врата и излезе в ранната вечер. Слънцето вече бе зад скалния пръстен и светлината в небето бързо отслабваше, а температурата също бе започнала да се понижава.
„Къде ще прекарам нощта?“
Тръгна с олюляване по улицата. Част от него крещеше, че трябва да отиде направо в болницата. Беше му зле. Обезводнен. Гладен. Объркан. Без пукнат цент. Цялото му тяло беше натъртено. И му ставаше все по-трудно да диша с тази замайваща болка, пронизваща ребрата му всеки път, когато дробовете му се разширяваха.
Но нещо друго се противеше на идеята да отиде в болницата и докато се отдалечаваше от центъра към квартала на Мак Скози, той осъзна какво е то.
Отново… страх.
Не знаеше защо. Просто нямаше смисъл. Но не искаше да стъпва в онази болница.
Не и в сегашното си състояние. Нито пък при други обстоятелства.
Беше изключително странен страх. Неопределен. Като да ходиш нощем в гората, без да знаеш със сигурност от какво трябва да се боиш и страхът ти да става още по-силен именно поради тази неяснота.
След още две преки се озова на Трета улица. Гърдите му се стегнаха необяснимо, когато зави и продължи на изток, отдалечавайки се от центъра.
Първата изпречила му се пощенска кутия носеше номер 201.
Доколкото можеше да прецени, домът на Скози би трябвало да се намира само на две преки оттук.
Деца играеха на тревата в двора пред него и се редуваха да тичат през струята на пръскачка. Когато стигна оградата, той се опита да върви изправено и равномерно, но неволно продължи да прехвърля тежестта си повече на дясната си страна, за да облекчи болката в ребрата.
Когато приближи, децата замръзнаха по местата си и го загледаха открито как се тътри покрай тях. На лицата им беше изписана смесица от любопитство и отвращение, която го изпълни с безпокойство.
Мина още една пресечка и продължи по-бавно, като вървеше под клоните на три огромни бора, надвиснали над улицата.