Пайнс

—       О, разбира се.

—       Къде мога да я намеря?

—       Има двор за отпадъци в покрайнините. — Шерифът стана. — Какъв беше онзи адрес?

—       Първо авеню, номер шестстотин и четири. Ще ви заведа.

—       Не е нужно.

—       Искам да го направя.

—       Аз обаче не искам.

—       Защо?

—       Имате ли нужда от нещо друго?

—       Бих искал да науча резултатите от разследването ви.

—       Елате пак утре следобед. Ще видим докъде ще стигнем.

—       Ще ме заведете ли до склада за отпадъци да видя колата?

—       Мисля, че можем да се отбием. Но засега да тръгваме. Ще ви изпратя.

Сакото и ризата на Итън като че ли миришеха не чак толкова зле, когато ги облече и тръгна по улицата, отдалечавайки се от шерифския участък на Уейуърд Пайнс. Още вонеше, но реши, че противната миризма на разложено ще привлече по-малко внимание, отколкото човек, вървящ из града само по официални панталони.

Движеше се колкото се може по-енергично, но замайването продължаваше да идва на вълни, главата го болеше ужасно и всяка стъпка причиняваше нова агония във всички краища на черепа му.

„Биергартен“ беше отворена и празна, ако не се брои един отегчен на вид барман, който седеше зад бара и четеше книжка с меки корици — един от ранните романи на Ф. Пол Уилсън.

— Бевърли вечерна смяна ли е?

Мъжът вдигна пръст.

Минаха десет секу нди, докато си дочете абзаца.

Накрая затвори книгата и насочи цялото си внимание към Итън.

— Какво ще пиете?

—       Нищо, Търся жената, която беше на бара снощи. Името й е Бевърли. Красива брюнетка. На около трийсет и пет. Доста висока.

Барманът слезе от стола си и остави книгата на бара. Дългата му посивяваща коса бе с цвета на мръсна съдомиялна и беше прибрана на опашка.

—       Тук ли сте били? В това заведение? Снощи?

—       Да, тук — отвърна Итън.

—       И твърдите, че на бара е имало висока брюнетка?

—       Точно така. Казваше се Бевърли.

Мъжът поклати глава и Итън долови нещо като подигравка в усмивката му.

—       Има двама души на заплата, които държат бара. Един тип на име Стив и аз.

—       Не, онази жена ме обслужи снощи. Ядох чийзбургер и седях ето там. — Итън посочи стола в ъгъла.

—       Не го приемай навътре, приятел, но колко беше изпил?

—       Не бях пил. И не съм ти приятел. Аз съм федерален агент. И знам, че снощи бях тук, както и кой мс обслужи.

—       Съжалявам, не знам какво да ви кажа. Мисля, че сте били в друг ресторант.

— Не, аз…

Изведнъж всичко се размаза.

Итън заби пръсти в слепоочията си.

Усещаше пулса си в темпоралната артерия, всеки тласък носеше пристъп от онези студени удари в главата, които имаше като дете — мимолетна пронизваща болка, идваща след прекалено лакома хапка сладолед.

— Сър? Сър, добре ли сте?

Итън залитна назад от бара.

— Беше тук — успя да каже той. — Сигурен съм. Не знам защо правите…

В следващия момент стоеше отвън с ръце на коленете, превит над локва повръщано на тротоара. Бързо осъзна, че повръщаното е от него — гърлото му още гореше от стомашния сок.

Изправи се и изтри уста с ръкава на сакото си.

Слънцето вече се беше скрило зад скалите и вечерният хлад се спускаше над градчето.

Имаше неща за вършене — да открие Бевърли, да издири екипа от „Бърза помощ“ и да си прибере нещата — но единственото, което му се искаше в момента, бе да се свие на кълбо в някоя тъмна стая. Да приспи болката. Объркването. И онова чувство, което беше в основата на всичко и ставаше все по-трудно и по-трудно за игнориране.

Ужасът.

Засилващото се чувство, че нещо не е, ама изобщо не е наред.

Изкачи с препъване каменните стъпала и бутна вратата на хотела.

Камината топлеше лобито.

Млада двойка беше заела едно от канапенцата до камината и пиеше шампанско. Вероятно бяха на романтична ваканция и се наслаждаваха на един напълно различен Уейуърд Пайнс.

Мъж в смокинг седеше на пианото и свиреше „Винаги гледай откъм светлата страна на живота“.

Итън се добра до рецепцията и се съсредоточи да се усмихне въпреки болката.

Същата служителка, която го беше изгонила от стаята сутринта, започна да говори още преди да е вдигнала поглед.

— Добре дошли в хотел „Уейуърд Пайнс“. С какво мога да ви…

Млъкна, когато видя Итън.

—       Здрасти, Лиза.

—       Впечатлена съм — каза тя.

—       Впечатлена?

—       Върнахте се да платите. Твърдяхте, че ще го направите, но честно казано, не мислех, че ще ви видя отново. Извинете ме за…

—       Не, вижте, не успях да намеря портфейла си през деня.

— Искате да кажете, че не сте дошли, за да платите престоя си тук? Както обещахте неведнъж?

Итън затвори очи и пое дъх през мъчителната болка.

— Лиза, не можете да си представите какъв ден имах. Просто искам да полегна за няколко часа. Дори не ми е нужна стая за цялата нощ. Само място, където да си проясня главата и да поспя. Изпитвам ужасна болка.

—       Чакайте малко. — Тя стана от стола си и се наведе към него над тезгяха. — Не само че не можете да платите, а и искате отново стая, така ли?

—       Нямам къде другаде да отида.

—       Вие ме излъгахте.

—       Съжалявам. Наистина си мислех, че ще успея да...