Пайнс

—       Разбирате ли, че рискувах ужасно много заради вас? Че бих могла да изгубя работата си?

—       Съжалявам, не исках да…

—       Махайте се.

—       Моля?

—       Не ме ли чухте?

—       Нямам къде да отида, Лиза. Нямам телефон. Нямам пари. Не съм ял от снощи и…

—       Хайде пак да ми обясните как точно всичко това е и мой проблем.

—       Просто трябва да полегна за няколко часа. Умолявам ви.

—       Вижте, вече ви обясних съвсем ясно. А сега е време да си вървите.

Итьн не помръдна. Взираше се в нея с надеждата, че ще види болката в очите му и ще се смили над него.

Вместо това Лиза вдигна телефона и започна да набира.

—       Какво правите? — попита Итьн.

—       Обаждам се на шерифа.

—       Добре, добре.— Той вдигна ръце, сякаш се предава, и отстъпи от рецепцията. — Отивам си.

Когато стигна до вратата, Лиза извика след него:

— И никога повече да не съм ви видяла тук.

Итън едва не падна по стълбите. Когато стигна до тротоара, вече му се виеше свят. Уличните лампи и светлините на минаващите автомобили започваха да се въртят около него. Усети как силата изтича от краката му, сякаш някой е отпушил канал.

Въпреки всичко тръгна по тротоара и видя, че червената постройка се издига на осем пресечки оттук. Все още се страхуваше от нея, но вече наистина се нуждаеше от болница. Искаше легло, сън, лекарства. Всичко, което би спряло болката му.

Трябваше или да иде в болницата, или да спи навън — в някоя пресечка или парк, под открито небе.

Но болницата се намираше на осем преки, всяка крачка изискваше огромен разход на енергия, а светлините се разпадаха навсякъде около него — размазаните дълги опашки ставаха по-ярки, по-натрапчиви, изкривяваха зрението му и вече виждаше света като нощна снимка на град, в която светлините на автомобилите са се превърнали в ослепителни дълги линии, а уличните лампи пламтят като горелки.

Блъсна се в някого.

Някакъв мъж го бутна и попита:

— И с шофирането ли си така?

На следващото кръстовище спря. Съмняваше се, че ще успее да пресече.

Залитна назад и тупна на тротоара, опрял гръб в някаква сграда.

Улицата се беше оживила — не можеше да види нищо ясно, но чуваше стъпки по бетона и откъси от разговори.

Изгуби всякаква представа за време.

Сигурно се беше унесъл.

После откри, че лежи на една страна върху студения бетон, усети нечий дъх и глас почти в лицето си.

Думите достигаха до него, но той не можеше да ги свърже в някакъв смислен ред.

Отвори очи.

Вече се беше стъмнило.

Трепереше.

Някаква жена беше клекнала до него и Итън усети, че го е хванала за раменете. Разтърсваше го и му говореше.

— Господине, добре ли сте? Чувате ли ме? Господине? Можете ли да ме погледнете и да ми кажете какво ви е?

—       Пиян е — обади се мъжки глас.

—       Не, Харолд. Прилошало му е.

Итън се опита да фокусира лицето, но беше тъмно и размазано. Можеше да различи единствено уличните лампи, горящи като миниатюрни слънца над пътя, както и някоя и друга ивица светлина от минаващ автомобил.

—       Главата ме боли — каза той с глас, който бе твърде слаб и изпълнен е болка и страх, за да е негов. — Трябва ми помощ.

Жената хвана ръката му и му каза да не се безпокои, да не се страхува, помощта вече идвала.

И макар ръката очевидно да не беше на млада жена — кожата бе твърде опъната и тънка като стара хартия — в гласа имаше нещо толкова познато, че сърцето му се сви.

4. Взеха ферибота от Сиатъл до Бейнбридж Айлънд и продължиха на север по полуострова към Порт Анджелис — конвой от четири коли с петнайсетте най-близки приятели на Бърк.

Тереза се беше надявала на слънчев ден, но времето беше студено, сиво и дъждовно, Олимпийските планини бяха изчезнали в мъглата заедно с всичко извън тесния коридор на магистралата.

Но това нямаше никакво значение.

Пътуваха въпреки времето, а дори никой да не беше поискал да отиде с нея, двамата с Бен щяха да тръгнат сами.

Приятелката й Дарла караше, а Тереза седеше отзад, държеше за ръка седемгодишния си син и се взираше между капките по стъклото към дъждовната гора, която се носеше покрай тях като размазано зелено петно.

След няколко километра по Магистрала 112 стигнаха началото на пътеката за Страйпид Пийк.

По небето още се стелеха облаци, но дъждът беше спрял.

Тръгнаха мълчаливо покрай водата. Единствените звуци бяха джвакането на обувките им в калта и постоянния шум на пенестите вълни.

Тереза погледна към заливчето, когато пътеката мина над него. Водата не беше така синя, както я помнеше. Приписа приглушения цвят на облаците, а не на неточните си спомени.

Групата мина покрай бункерите от Втората световна война и продължи през гъстите папрати към гората.

Навсякъде имаше мъх.

От дърветата още капеше вода.

Всичко беше потънало в буйна зеленина въпреки ранната зима.

Приближаваха върха.

През цялото време никой не бе казал нито дума.

Тереза усещаше паренето в краката и напиращите сълзи.

Когато стигнаха върха, заваля отново — не силно, само отделни капки, понесени странично от вятъра

Тереза излезе на поляната.

Вече плачеше.