Пайнс

—       Сега не мисли за това. Знай само, че имаш приятели, които те обичат. Които никога не биха позволили да се случи нещо с теб или с Бен.

Тереза остави празната чаша на парапета.

— Той не беше идеален — рече тя.

—       Знам.

—       Изобщо даже не беше идеален. Но пък като се замисля, грешките, които правеше… си бяха негови. Обичах го. Винаги съм го обичала. Дори когато научих за първи път, знаех, че ще му простя. Можеше да го направи отново и истината е, че щях да остана при него. Бях негова, разбираш ли?

—       Значи сте се сдобрили напълно, преди да замине?

—       Да. Тоест все още имаше… наранени чувства. Онова, което направи…

—       Знам.

—       Но бяхме минали през най-лошото. Бяхме в етапа на помиряването. Можехме да успеем. А сега… сега съм самотна майка, Ди.

—       Хайде да те сложа да си легнеш, Тереза. Денят беше дълъг. Остави всичко. Ще дойда утре сутринта и ще ти помогна с почистването.

—       Няма го вече близо петнайсет месеца и всеки път, когато се събуждам, не мога да повярвам, че това се случва наистина. Още чакам телефонът ми да иззвъни. Или да получа есемес. Бен непрекъснато ме пита кога ще се прибере татко. Знае отговора, но и при него е същото като при мен… същата причина, поради която непрекъснато проверявам телефона си.

—       Защо, скъпа?

—       Защото си мисля, че ще видя пропуснато обаждане от Итън. Защото ако Бен ме попита отново, може би този път ще имам различен отговор. Ще му кажа, че татко се връща от командировка следващата седмица.

Някой я повика по име.

Тереза се обърна внимателно. Губеше равновесие от джина.

Паркър, един от младите служители в кантората, в която работеше, стоеше на прага на плъзгащата се стъклена врата.

— Един човек иска да те види, Тереза.

—       Кой?

—       Някакъв тип на име Хаслър.

Стомахът й се сви.

—       Кой е той? — попита Дарла.

—       Шефът на Итън. Мамка му, пияна съм.

—       Ако искаш, ще му кажа, че не можеш…

—       Не, трябва да говоря с него.

Тереза последва Паркър в къщата.

Всички се бяха наквасили здравата и партито вече догаряше.

Джен, съквартирантката й от първата година в колежа, беше заспала на дивана.

Няколко други приятелки се бяха събрали в кухнята около нечий айфон. Бяха ужасно пияни и се опитваха да поръчат такси.

Сестра й Марджи, която беше въздържател и вероятно бе единственият трезвен човек в цялата къща, хвана ръката й, докато минаваше покрай нея, и й прошепна, че Бен е заспал горе в стаята си.

Хаслър чакаше във фоайето с черен костюм, разхлабена черна вратовръзка и торбички под очите. Тереза се запита дали не идва направо от работа.

— Здрасти, Адам — каза тя.

Размениха бърза прегръдка и целувка по бузата.

—       Съжалявам, че не можах да дойда по-рано — каза Хаслър. — Беше… ами беше тежък ден. Просто исках да се отбия за минута.

—       Това означава много за мен. Искаш ли нещо за пиене?

—       Една бира ще ми дойде чудесно.

Тереза се запрепъва до преполовената бъчонка „Фат Тайър“ и напълни една пластмасова чаша.

Седна с Адам на третото стъпало на стълбището.

—       Извини ме — каза тя. — Малко съм пияна. Искахме да изпратим Итън като в доброто старо време.

Хаслър отпи от бирата си. Беше година-две по-възрастен от Итън. От него се разнасяше слаба миризма на „Олд Спайс“ и все още ходеше късо подстриган като първия път, когато се запозна с него на едно коледно празненство преди куп години. Тънка червена орала само на един ден минаваше по линията на челюстта му. Сакото му бе издуто от скрития под него пистолет.

—       Още ли имаш проблеми със застраховката на Итън? — попита той.

—       Да. Протакат плащането. Мисля, че ще ме накарат да повдигна обвинение срещу тях.

—       Ако искаш, в началото на другата седмица мога да им звънна. Да видя дали няма да успея да ги понатисна и да ги накарам да се размърдат.

—       Наистина ще съм ти благодарна, Адам.

Тереза си даде сметка, че говори бавно и изключително внимателно, мъчейки се да не заваля думите.

— Ще ми изпратиш координатите на застрахователния агент, нали? — попита той.

—       Да.

—       Тереза, искам да знаеш, че всеки ден се събуждам е мисълта, че трябва да разбера какво е станало с Итьн. И ще разбера.

—       Мислиш ли, че е мъртъв?

Въпрос, който никога не би задала в трезво състояние.

Хаслър помълча известно време, загледан в кехлибарената си напитка.

—       Итън… беше страхотен агент — каза най-сетне той. — Може би най-добрият ми. Не го казвам просто така.

—       И мислиш, че досега би трябвало да се е обадил или…

—       Именно. Съжалявам.

—       Не, това е… — Той й подаде кърпичка и тя плака в нея известно време, след което избърса очите си. — Толкова е трудно… да не знаеш. Преди се молех да е все още жив. Сега се моля само за тяло. Нещо веществено, което да отговори на въпросите ми и да ми позволи да продължа нататък. Мога ли да те попитам нещо, Адам?

—       Разбира се.

—       Според теб какво е станало?

—       Може би сега не е времето…

—       Моля те.

Хаслър допи бирата си.

Отиде до бъчонката, напълни чашата си и се върна.