Пайнс

Жълтия дъждобран стоеше на прага на спалнята, на четири метра от него, насочил фенерчето към стаята.

Итън стисна дръжката на мачетето и прокара палец по дългото острие.

Можеше да бъде и по-остро. Много по-остро. Налагаше се да замахне здраво.

„Давай. Нахвърли му се. Точно сега, докато имаш елемент на изненада.“

Поколеба се.

Беше причинил много страдания и смърт, но суровата близост на насилието се размиваше от кабината на хеликоптера. Да пратиш насочвани с лазер ракети към цел на три километра от теб не беше същото като да убиеш цивилен в затворено пространство.

Едното беше почти като компютърна игра. Другото…

Мъжът рязко се завъртя и се озова лице в лице с Итън.

Двамата задишаха по-учестено.

— Защо правите това? — попита Итън.

Отговор не последва.

Изобщо не можеше да различи лицето на мъжа.

Виждаше само профила му, сянката на ножа в дясната му ръка и светлината върху кубинките му — фенерчето беше насочено към пода.

Итън отвори уста да повтори въпроса, когато лъчът се раздвижи и се насочи право към лицето и очите му.

Нещо изтрака на пода.

Отново стана тъмно.

Итън не можеше да различи нищо и стоеше сляп в сивота без форми и детайли.

Стъпките приближаваха, паркетът под килима скърцаше на всяка крачка, джинсите на мъжа шумоляха от движението на краката му.

Итън залитна назад. Зрението му започна да се възвръща.

Зърна Жълтия дъждобран на метър от себе си, вдигнал касапския нож за удар.

Итън замахна — силно и мълниеносно.

Острието не срещна съпротива и силата на замаха го завъртя и го изкара от равновесие. „Пропуснах. Мъртъв съм.“

Мъжът мина покрай него, препъвайки се тромаво през стаята, докато не се блъсна в кухненския плот.

Итън се удържа на крака и докато стискаше по-здраво мачетето, забеляза капещата от края на острието кръв.

Погледна назад към кухнята.

Мъжът беше изпуснал ножа си и се бе обърнал към Итън, облегнат на плота. С двете си ръце притискаше врата си, от който се разнасяше съскане като на сгъстен въздух, изпускан от автомобилна гума.

Итън отстъпи заднишком към спалнята, клекна и вдигна фенерчето от пода.

Насочи лъча към мъжа с жълтия дъждобран.

Количеството кръв беше зашеметяващо.

Приличаше на червена паяжина върху жълтата мушама и се разширяваше като ускорен запис на размножаващ се вирус, като се разделяше на десетки отделни струйки и се събираше на локва на пода. Кръвта течеше от петнайсетсантиметров разрез между рамото и врата на мъжа, пръскаше от единия край като фина мъгла и бликаше от другия на тласъци — ярки артериални струи, които ставаха все по-слаби със затихването на сърцето.

Лицето на мъжа беше бяло като платно и той се взираше в Итън абсолютно безизразно, само мигаше бавно, сякаш беше изгубен в някакъв хипнотизиращ кошмар.

Накрая се свлече от плота и рухна на пода, поели, чайки един стол със себе си.

В гардероба на спалнята Итън намери чифт джинси, фланела с дълъг ръкав и черно яке с качулка. Фланелата и джинсите бяха с няколко номера по-малки, но успя да ги навлече. Маратонките бяха друга работа. Успя да ги обуе и да ги върже, но ходенето с тях беше мъчение и му гарантираше мехури за нула време.

Кубинките на мъртвия, макар и доста по-големи, изглеждаха обещаващо.

Итън ги свали и си сложи няколко чифта чорапи, докато не му станаха по мярка.

Остана цяла минута с уста на чешмата, полудял от жажда и в същото време внимавайки да не прекалява с изпитото количество вода.

Отвори хладилника.

Странно.

Имаше стъклени бутилки с мляко. Пресни зеленчуци. Кора яйца. Месо, увито в амбалажна хартия.

И нищо пакетирано.

Бръкна вътре, грабна торбичка моркови и мадю хлебче и ги напъха в джобовете на джинсите си.

Докато вървеше към вратата, гласовете и виковете откъм Главната спряха.

Итън се втурна обратно през апартамента към единия прозорец и отдръпна завесата, колкото да надникне навън.

На шест метра под него цареше пълен хаос.

Сградите и витрините се осветяваха и потъмняваха от непрекъснатото редуване на светлини и сенки; въпреки дъжда в средата на улицата гореше огромен огън, захранван от борови дръвчета и дълга летви от обшивката на околните къщи. Двама мъже мъкнеха дървена пейка и Итън гледаше как я мятат в кладата та огромна радост на подгизналата тълпа, която изпълваше улицата между двете пресечки. Плътността на телата се увеличаваше с близостта до огъня.

Хората долу изобщо не приличаха на жителите, които беше срещал досега.

Повечето се бяха накичили с екстравагантни костюми.

Фалшиви крещящи бижута подрънкваха на китките и гърдите на жените. Огърлици с мъниста, перли и диадеми. Лицата им блестяха от конфети и тежък грим, очите бяха подчертани с линия и всички бяха оскъдно облечени въпреки студа и дъжда, подобно на тълпа пияни проститутки.

Мъжете изглеждаха също толкова абсурдно.

Един беше по спортно яке без панталони.

Друг носеше тъмни панталони с червени тиранти, без риза и с шапка на Дядо Коледа на тавата. Той вдигна бейзболна бухалка към небето — бялото оръжие ярко се открояваше на тъмния фон, беше покрито с гротескни рисунки на чудовища, които Итън едва успя да види от мястото си.