Пайнс

Доразкъса я. Отчаяно се нуждаеше от кислород — цяла минута дълбоко вдишване и издишване не би му стигнала — но нямаше време да спира и да си пълни дробовете.

Светлините от гробището, от реката и от боровете в северния край на парка се бяха събрали на откритото в светещ пояк. който сега се движеше към него като едно цяло, съпровождан от гласове, опиянени от тръпката на гонитбата.

Нова доза адреналин се вля в кръвта на Итън.

Калните му стъпала заблъскаха мокрия паваж и той спринтира гол по средата на улицата. Дъждът шибаше безмилостно лицето му.

Беше осъзнал, че целта му се е изместила.

Трябваше да забрави реката и да намери някакво скривалище, докато това безумие не отшуми. Не знаеше колко хора го преследват и колко вече са го видели, но тичането гол из града бързо щеше да го убие.

— Ето там! — извика нечий дълбок глас.

Итън се озърна и видя три сенки да се втурват от голяма викторианска къща; мъжът отпред се спусна по стълбите, през предния двор и прескочи доста грациозно бялата декоративна ограда, докато другарите му се бутаха при портата и се мъчеха да дръпнат резето.

Майсторът на бягане с препятствия се приземи на тротоара и спринтира. Беше целият в черно, обувките му тропаха по паважа. Носеше мачете, чието мокро острие проблясваше под лъчите на уличните лампи. Тичаше здраво, дишаше тежко и в главата на Итън се обади глас, равномерен и мъртвешки спокоен като на диктор, четящ телефонен указател в три часа сутринта: този човек е на петдесет метра от теб, въоръжен е и ще те настигне.

Какво ще правиш?

10. С достъп от тавана, това е най-високият прозорец в къщата.

С формата на капка и със стряха, която предпазва стъклото от дъжда.

Часът е късен, тъмно е и във всяка друга нощ тихият тропот на дъжда по ламаринения покрив над главата й щеше да бъде приятен и уютен.

Звук, на който да заспиш.

На който да сънуваш.

Нейният телефон не беше иззвънял заедно с всички останали и тя бе благодарна за това.

Беше се молила да не очакват от нея да участва и сбъдването на молитвата й е малка утеха насред този кошмар.

От наблюдателницата си на третия етаж тя вижда светлините на фенерите да се появяват сред долината като светлини на огромен оживяващ град. Стотици. Повечето са далечни и приличат на светли прашинки в проливния дъжд. Други са достатъчно близо, за да види как отделните лъчи пронизват мъглата, която започва да се натрупва в алеи и ниски места.

Когато той се появява, сърцето й спира.

Гол.

Блед.

Тичащ като призрак насред улицата и преследван от трима облечени в черно мъже с мачете.

Знаела бе, че това предстои, беше се смятала за готова, доколкото може да е готов човек за подобно нещо, но когато го вижда на живо — страха му, паниката, отчаянието — тя прехапва устна, за да не му изкрещи.

„Гледам екзекуция.“

Итън изчезва от полезрението й, продължава към сградите покрай Главната и мисълта я удря като сачми от двуцевка в гърдите — видяла го е за последен път, защото няма да иде до къщата на Първо авеню, за да разбере какво е останало от него, какви поражения са нанесли на съпруга й, на бащата на сина й.

Още хора се изсипват на улицата и се втурват към Главната.

Въпреки ужасното време атмосферата е карнавална и все по-често и по-често тя вижда костюми, много от които несъмнено са приготвени предварително.

Макар че никой не говори за fete, тя знае, че има хора, които копнеят телефоните им да зазвънят.

И да имат шанс да тичат като полудели през малките часове на нощта.

Да пуснат кръв.

Тя и Бен се бяха включили в тълпата миналия път (сякаш бяха имали друга възможност) и макар че не бяха в окото на бурята, която преби Бил Евънс до смърт, двамата се бяха озовали в периферията й.

Бяха чули писъците му и молбите сред смеха и подигравателните възгласи на тълпата.

След това целият град празнуваше по Главната до зори — алкохолът се лееше, гърмяха фойерверки — хората танцуваха, пееха, пируваха — и макар че от всичко това й призляваше, безспорното единство на тълпата се усещаше като наситена с електричество атмосфера.

Всички се прегръщаха.

Ликуваха.

Нощ на човешкото в цялото му зло, веселие и безумие.

Празненство в ада.

За петте й години в Уейуърд Пайнс беше имало само четири празненства.

Тази нощ стават пет.

Тереза изтрива лицето си и се извръща от прозореца.

Прекосява бързо празния таван, като внимава да стъпва бавно по скърцащите дъски. Ако събуди Бен и той види вървящото fete, ще поиска да излезе, да се включи в него.

Спуска се по подвижната стълба, сгъва я и вдига вратата на мястото й.

Толкова е странно да стои на втория етаж на смълчаната къща, като се има предвид какво се случва навън.

Тръгва по коридора и спира при отворената врата на стаята на Бенджамин.

Той спи.

Дванайсетгодишен и с всеки ден приличащ все повече и повече на баща си.

Тя го гледа и се пита дали Итън ще крещи, когато най-сетне го хванат.

Дали ще го чуе?

И ако го чуе, дали ще успее да го понесе?