Пайнс

—       Наричат го „живей в сегашния момент“. Не са позволени никакви разговори за политика. Нито за предишния ти живот. Никакви обсъждания на попкултура — филми, книги, музика. Или поне на нещата, които не са налични в града. Не знам дали си забелязал, но тук почти няма търговски марки. Дори парите са шантави. Доскоро не си давах сметка, но всички пари са от петдесетте и шейсетте. Няма по-късни. А също така няма календари и вестници. Знам откога съм тук само защото си водя дневник.

—       Защо са тези правила?

—       Не знам, но наказанието за нарушаването им е сурово.

Кракът на Итън пулсираше от стегнатото тиксо, но поне кървенето бе намаляло. Остави засега лепенка та, но скоро трябваше да я разхлаби.

—       Ако открия, че си с тях… — започна Бевърли.

—       Не съм с тях. Които и да са те.

В очите й напираха сълзи. Тя примигна и ги избърса.

Итън се облегна на стената.

Ледените тръпки и болежките се засилваха.

Още чуваше дъжда по покрива, отвъд витражния прозорец продължаваше да е нощ.

Бевърли вдигна одеялото от пода и го метна на раменете му.

—       Гориш — каза тя.

—       Попитах те какво е това място, но ти така и не ми отговори.

—       Защото не знам.

—       Знаеш повече от мен.

— Колкото повече научаваш, толкова по-странно става. По-добре да знаеш по-малко.

—       Прекарала си тук цяла година. Как си успяла да оцелееш?

Тя се разсмя — тъжно и примирено.

—       По същия начин, по който и всички останали… с повтаряне на лъжата.

—       Каква лъжа?

—       Че всичко е идеално. Че всички живеем в идеалното градче.

—       Където раят е дом.

—       Какво?

—       Където раят е дом. Видях го снощи написано на един билборд в покрайнините, докато се опитвах да се махна от града.

—       Когато се събудих за първи път тук, бях толкова объркана и така ме болеше от катастрофата, че им повярвах, когато ми казаха, че живея тук. Цял ден се мотах като в мъгла и после шериф Поуп ме намери. Изпрати ме до „Биергартен“, където се запознахме с теб. Каза ми, че работя там, макар че никога през живота си не съм била барманка. После ме заведе до една малка къща, която не бях виждала никога дотогава, и ми каза, че това бил домът ми.

—       И ти просто му повярва?

—       Нямах спомени, с които да съпоставя твърденията му, Итън. По онова време знаех единствено името си.

—       Но после спомените са се върнали.

—       Да. И разбрах, че нещо изобщо не е наред. Не можех да установя контакт с външния свят. Знаех, че това не е моят живот. Но имаше нещо… не знам, нещо зло у Поуп. Инстинктивно разбирах, че е по-добре да не го питам за каквото и да било. Нямах кола, така че започнах да правя дълги разходки към покрайнините на града. И тогава стана нещо странно. Всеки път, когато приближавах мястото, където пътят обръща обратно, познай кой се появяваше. Просветна ми, че Поуп всъщност не е шериф. А надзирател. На всички живеещи тук. Осъзнах, че явно ме следи по някакъв начин, така че два месеца си държах главата наведена, ходех на работа, прибирах се у дома, завързах няколко приятелства…

—       И те също ли са повярвали на всичко това?

—       Не зная. Външно не им мигваше окото. Никога не са ми намеквали с нещо, че нещата са необичайни. След известно време си дадох сметка, че всички си мълчат от страх, но нямах представа от какво се страхуват. И естествено, не съм ги питала.

Итън си помисли за съседското парти, на което се беше натъкнал (Господи, нима беше снощи?) и колко нормално изглеждаше всичко. Съвършено нормално. Помисли си за старомодните викториански къщи в Уейуърд Пайнс и за всички семейства, които живееха в тях. Колко ли жители — или затворници — запазваха самообладание през деня, но лежаха будни нощем, без да могат да мигнат, а мислите им препускаха, ужасени и мъчещи се да проумеят защо са заключени в някакъв живописен затвор? Вероятно не бяха само един-двама. Но ако не друго, човешките същества са адаптивни. Вероятно мнозина бяха убедили самите себе си и децата си, че нещата са точно такива, каквито би трябвало да са. Както са били винаги. Колко хора живееха ден за ден, в настоящия момент, пропъждайки всяка мисъл и спомен за живота си преди това? По-лесно беше да приемеш онова, което не можеш да промениш, отколкото да рискуваш всичко и да търсиш неизвестното. Онова, което лежи отвъд. Дългогодишните затворници често се самоубиват или извършват отново престъпление, когато се изправят пред перспективата да живеят извън стените на затвора. Нима тук беше по-различно?

Бевърли продължи:

—       Една вечер в бара, няколко месеца след пристигането ми, някакъв тип ми пробута бележка. На нея пишеше „отзад на лявото ти бедро“. Същата вечер под душа го напипах за първи път малка бучка, нещо под кожата, макар че не знаех какво да правя с това. Следващата вечер той отново беше в бара. Написа нова бележка, този път върху сметката — „Изрежи го, но го пази, чрез него те следят“.