Пайнс

Итън се разтрепери неудържимо, борейки се срещу упойката. Не искаше да се унася, защото имаше да задава въпроси, трябваше да знае. Не искаше да рискува Бевърли да я няма, когато се събуди.

—       Какво е Уейуърд Пайнс? — попита той.

Бевърли седна до него.

—       Когато се събудиш, ще…

—       Не, кажи ми сега. През последните два дни видях невъзможни неща. Неща, които ме карат да се съмнявам, че съм с ума си.

—       Не си луд. Те просто се опитват да те накарат да мислиш, че си.

—       Защо?

—       Не зная.

Итън се запита дали може да й вярва и реши, че предвид всичко останало е може би най-разумно да бъде скептичен.

—       Ти спаси живота ми и съм ти благодарен за това — каза той. — Но трябва да попитам… защо, Бевърли? Защо ти си единственият ми приятел в Уейуърд Пайнс?

Тя се усмихна.

—       Защото и двамата искаме едно и също.

—       Какво?

— Да се махнем оттук.

—       От този град няма никакъв път, водещ навън, нали?

—       Да.

—       Но аз дойдох с кола преди няколко дни. Как е възможно това?

—       Итън, остави упойката да ти подейства и когато се събудиш, ще ти кажа всичко, което знам, и как според мен можем да се измъкнем. Затвори очи.

Не искаше да го прави, но не можеше да го спре.

—       Не съм луд — каза той.

—       Знам.

Треперенето започна да отслабва, топлината на тялото му стопли въздуха под одеялото.

—       Кажи ми само едно — продължи той. — Как се озова в Уейуърд Пайнс?

—       Работех в Ай Би Ем. Дойдох по работа, искахме да оборудваме компютърната зала на местното училище с нашите „Танди 1000“. Но когато влязох в града, попаднах в автомобилна катастрофа. Изневиделица се появи камион и се заби в колата ми. — Гласът й ставаше по-тих, по-далечен, по-труден за разбиране.

—       Казаха ми, че имам мозъчна травма и частична загуба на паметта, поради което първият ми спомен от този град е как вървя един следобед покрай реката.

Итън искаше да й каже, че същото се е случило и с него, но не успя да отвори уста. Упойката го заля като вълна и го погълна.

След секунди щеше да потъне напълно.

—       Кога? — дрезгаво прошепна той.

Тя не го чу, наложи се да се наведе към него, да доближи ухо до устата му. Итън трябваше да събере всичките си сили, за да повтори въпроса.

—       Кога… дойде… тук? — прошепна той, вкопчвайки се в думите като в спасителен пояс, който можеше да го задържи на повърхността, буден, но въпреки всичко потъващ отново.

—       Никога няма да забравя деня на пристигането си, защото в известен смисъл това е все едно денят на смъртта ми — каза тя. — Оттогава нищо не е същото. Беше прекрасна есенна утрин. Небето бе тъмносиньо. Трепетликите пожълтяваха. Беше трети октомври хиляда деветстотин осемдесет и пета. Всъщност следващата седмица имам юбилей. Ще съм прекарала в Уейуърд Пайнс цяла година.

8. Не посмя да отвори вратата; вместо това погледна през липсваш панел от витража. Не видя иишо освен нощния дъжд и не чу нищо освен трополенето му върху бурените, дърветата и покрива на мавзолея.

Итън се беше отнесъл под въздействието на упойката и донякъде тя му завидя.

Когато заспиваше, тя сънуваше.

Своя живот преди.

Мъжът, който по всяка вероятност щеше да стане неин съпруг.

Техният дом в Бойси.

Всички планове, които градяха заедно.

Децата, които се бяха надявали да си родят един ден — понякога сънуваше дори лицата им. Събуждането бе Уейуърд Пайнс.

Този прекрасен ад.

Когато дойде тук, отвесните скали наоколо я бяха изпълнили с благоговение и възхита. Сега ги мразеше заради онова, което представляват, в което се бяха превърнали — затворнически решетки около прекрасното градче, което никой не можеше да напусне, а малцината, които опитваха…

Все още имаше кошмари за тези неща. Петстотинте телефона, звънящи едновременно. Писъците.

„Не и тази нощ… тази нощ това няма да се случи.“ Бевърли свали дъждобрана си и отиде при него, свит под одеялото до стената. Когато дишането му най-сетне стана бавно и равномерно, тя изпълзя до брезентовия чувал и извади ножа от един външен джоб.

Беше сгъваем, ръждив и тъп, но друг не бе успяла да намери.

Дръпна одеялото, надигна болничната дреха на Итън и прокара длан по крака му, докато не напипа бучката отзад на бедрото.

Задържа ръката си там мъничко по-дълго, отколкото би трябвало. Мразеше се заради това, но Бог й беше свидетел, че отдавна не беше докосвала, нито бе докосвана от мъж.

Беше си помислила дали да не каже на Итън предварително, но състоянието му й попречи, пък и може би така бе най-добре. Така или иначе, той беше късметлия. Тя беше лишена от лукса на упойката, когато направи същото със себе си.

Бевърли постави фенерчето на каменния под така, че да осветява задната част на лявото му бедро.

Беше покрито с белези.

Бучката не можеше да се види, а само да се напипа, при това едва-едва, ако се знае къде точно да се докосне.

Отвори ножа, който бе стерилизирала два часа по-рано с памук и спирт. Стомахът й се обърна при мисълта какво трябва да направи и се замоли болката да не се окаже по-силна от упойката.