Пайнс

—       Бъдете добро момче, излезте и ще ви подаря нещо.

Не чуваше стъпките й, но гласът й ставаше все по-силен, докато навлизаше в коридора.

—       Подаръкът, господин Бърк, е анестезия за операцията. Сигурно разбирате, че ако още не ви е подействала, упойката, която ви бих преди десет минута, всеки момент ще ви остави в безсъзнание. И ако ми а наложи да изгубя цял час да ви търся по стаите, това ще ме ядоса страшно много. А вие не искате да мс виждате ядосана, защото знаете ли какво ще се случи? Когато рано или късно ви намерим, няма да ви пратим направо в операционната. Ще изчакаме упойката да престане да действа. Ще се събудите на операционната маса. Без ремъци, без белезници, но няма да можете да помръднете. Защото ще ви инжектирам конска доза суксаметоний, който е паралитично вещество. Питали ли сте се някога какво е да те оперират? Е, господин Бърк, ще ви бъде дадена възможност да разберете от личен опит.

По гласа й Итън знаеше, че тя се намира в средата на коридора, на не повече от метър и двайсет от него от другата страна на вратата.

—       Единственото движение, на което ще бъдете способен, е мигането. Няма да сте в състояние дори да крещите, докато усещате рязането и дупченето. Докато усещате пръстите ни вътре във вас. Операцията ще продължи часове и ще бъдете жив, буден и ще усещате ясно всяка една мъчителна секунда. Като във филм на ужасите.

Итън постави ръка върху дръжката. Упойката обгръщаше мозъка му, загряваше върховете на ушите му. Запита се колко ли още ще издържи, преди краката му да се подкосят.

„Завърти я бавно, Итън. Много, много бавно.“

Стисна дръжката, зачака сестра Пам да заговори отново и когато тя го направи, започна да завърта.

—       Зная, че ме чувате, господин Бърк. Стоя пред стаята, в която се криете. В банята ли сте? Или под леглото? Или може би сте зад вратата и се надявате, че ще ви подмина?

Тя се разсмя.

Езичето се освободи.

Итън вярваше, че тя стои с гръб към него, обърната към стаята на Бевърли, но дали наистина беше така?

— Имате десет секунди да излезете, след което щедрото ми предложение за анестезия отпада. Десет…

Подръпна вратата.

— Девет…

Седем сантиметра.

—       Осем…

Петнайсет сантиметра.

Вече отново виждаше коридора и първото нещо, юето забеляза, бе кестенявата коса, спускаща се по гърба на сестра Пам.

Стоеше точно пред него.

—       Седем…

С лице към вратата на Бевърли.

—       Шест…

Сграбчила спринцовката като нож в дясната си ръка.

—       Пет…

Продължи да дърпа назад вратата, която се завърташе безшумно на пантите си.

—       Четири…

Спря я, преди да се е ударила в стената и застана на прага.

—       Три…

Погледна пода, за да е сигурен, че не хвърля сянка, но дори и да хвърляше, примигващата флуоресцентна лампа щеше да я скрие.

— Две и едно. Сега съм ядосана. Много, много ядосана. — Сестрата извади нещо от джоба си. — Намирам се в сутерена, западното крило. Сигурна съм, че е тук. Ще ви изчакам, край.

Уоки-токито изпращя.

—       Разбрано, тръгваме — каза мъжки глас. Упойката вече го удряше здраво, коленете му омекваха, картината пред него започна да се размазва и раздвоява.

Всеки момент щяха да дойдат още хора. Трябваше да действа сега.

Казваше си: „Давай, давай, давай“, но не беше сигурен дали изобщо има необходимата сила — както физическа, така и на ума.

Отстъпи няколко крачки в стаята, пое бавно и дълбоко въздух и се втурна.

Седем крачки за две секунди.

Блъсна сестрата в гърба на пълна скорост, изблъска я по коридора и заби лицето й в бетонната стена.

Ударът беше силен, направо съсипващ и напълно неочакван, но скоростта и точността на реакцията й го изненада. Дясната й ръка замахна назад и иглата се заби в хълбока му.

Дълбока, пронизваща, ослепителна болка.

Залитна назад, олюлявайки се. Едва се държеше на краката си.

Сестрата се завъртя. По дясната страна на лицето й, където се беше ударила в стената, се стичаше кръв. Тя замахна със спринцовката и се хвърли към него.

Итън щеше да се защити, ако изобщо можеше да вижда, но клепачите му се движеха като охлюви и пред очите му се сменяха картини, сякаш се е надрусал с екстази.

Сестрата се хвърли напред и Итън се опита да я отблъсне, но не прецени правилно разстоянието и иглата отново го прониза в лявото рамо.

Болката при рязкото й изваждане беше такава, че той едва не падна на колене.

Сестрата го пресрещна с идеално прицелен ритник в слънчевия сплит и от силата на удара той отлетя назад към стената и остана без въздух. Никога през живота си не беше удрял жена, но докато Пам се готвеше за следващия ритник, той не можеше да се отърси от мисълта, че ще изпита ужасно удоволствие да забие лакът в челюстта на кучката.

Погледът му се впи в иглата. „Моля те, Господи, само това не.“

Вдигна ръце да защити лицето си, но те бяха станали като канари.

Тромави, тежки и бавни.

— Май сега ти се иска да беше излязъл, докато те увещавах, а? — каза сестрата.

Той замахна бавно, но тя с лекота избягна удара му и отвърна с мълниеносен ритник, който отново счупи носа му.