Пайнс

Прехвърли десния си през дръжката и се помъчи да стигне до стената, но не му достигнаха десетина сантиметра.

Легна обратно в носилката и за първи път хладно прецени колко добре и напълно са го прецакали — упоен, закопчан и на път да бъде вкаран в операционна, където щяха да му сторят бог знае какво.

Трябваше да признае, че когато миналия път се събуди в болницата и разговаря с д-р Дженкинс, беше минал през момент на съмнение и със страх се беше запитал дали наистина не е получил някаква травма, която се е отразила на психиката му.

Изкривила е възприятията му за хората, пространството и времето.

Защото нищо в Уейуърд Пайнс не изглеждаше смислено.

Но последните няколко факта — социопатното поведение на сестра Пам, отказът им да се вслушат във възраженията му срещу операцията — бяха потвърдили, че му няма нищо и че хората в този град му желаят злото.

Вече беше изпитал много страх, носталгия и безпомощност, откакто бе пристигнал в Уейуърд Пайнс, а сега беше на път да изпадне в пълно отчаяние.

Нищо чудно от другата страна на онази врата да го чака смърт.

Никога вече нямаше да види Тереза. И сина си. Само мисълта за това беше достатъчна да се просълзи. Беше ги разочаровал. Беше ги разочаровал по толкова много начини.

C физическото си отсъствие. И с емоционалното.

Досега се беше докосвал съвсем леко до това ниво на ужаса и мъката — с Аашиф в онзи коптор в Голан.

Лингчи.

Сега страхът започваше да го поглъща целия, да притъпява способността му да анализира информацията и да реагира подобаващо.

Или може би упойката най-сетне бе преодоляла бариерата на мозъка и кръвта и поемаше контрола върху него.

„Господи, не се пречупвай сега. Трябва да се владееш.“

Чу пронизително скърцане и вратата на асансьора се отвори на три метра зад него. Меки бързи стъпки приближаваха към него.

Опита се да проточи врат и да види кой идва, но докато успее, носилката вече се движеше — някой го дърпаше назад към асансьора.

Зяпна красивото, смътно познато лице. Изпъкналите скули му говореха нещо. В сегашното му състояние му трябваха пет секунди, за да разпознае барманката от кръчмата.

Тя го избута в асансьора и се зае да вкара цялата носилка.

Натисна някакво копче.

Лицето й бе опънато и бледо. Носеше тъмносин дъждобран, от който на пода се стичаше вода.

— Хайде, хайде. — Пръстът й непрекъснато натискаше светналото С.

—       Познавам те — каза Итън, но още не можеше да си спомни името й.

—       Бевърли. — Тя се усмихна, но усмивката й бе нервна. — Така и не получих онзи голям бакшиш, който ми обеща. Господи, изглеждаш ужасно.

Вратата започна да се затваря — отново с дълго пронизително скърцане, по-лошо от драскане на нокти по черна дъска.

—       Какво става с мен? — попита той, когато кабината пое надолу.

— Опитват се да пречупят ума ти.

—       Защо?

Тя повдигна дъждобрана и извади ключ за белезници от задния джоб на джинсите си.

Пръстите й трепереха.

Едва на третия опит успя да пъхне ключа в ключалката.

—       Защо? — отново попита Итън.

—       Ще говорим, когато е безопасно.

Халката на китката му се отвори.

Итън се надигна, грабна ключа от ръката й и се зае да отключи другия чифт белезници.

Асансьорът изпълзя от четвъртия на третия етаж.

—       Ако спре и някой се опита да влезе, ще се бием. Разбра ли? — попита тя.

Итън кимна.

—       Каквото и да стане, не бива да им позволяваш да те върнат в онази операционна.

Втората халка се отвори и Итън слезе от носилката. Чувстваше се доста стабилен на краката си, упойката сякаш не му беше подействала.

—       Ще можеш ли да тичаш?

—       Току-що ме упоиха. Няма да мога да бягам дълго.

— Мамка му.

Звънецът над вратата иззвъня.

Трети етаж.

Продължаваха да се спускат.

—       Кога? — попита Бевърли.

—       Преди пет минути. Но инжекцията беше мускулна, не венозна.

—       Какво ти биха?

— Не знам, но ги чух да казват, че след десет минути ще съм в безсъзнание. Е… вече по-скоро след осем или девет.

Кабината стигна до лобито и продължи надолу.

— Когато вратата се отвори, тръгваме наляво до самия край на коридора — каза Бевърли. — Там има врата, от която ще излезем на улицата.

Кабината се разтресе и спря.

За един безкраен миг вратата остана затворена. Итън премести тежестта върху петите си, готов да се втурне в коридора, ако там ги чакат. Адреналинът го изпълваше с онази наелектризирана бодрост, която чувстваше всеки път преди мисия, докато перките на хеликоптера набираха скорост.

Вратата се отвори мъничко, замръзна за десет секунди и бавно продължи да се отваря със скърцане.

—       Чакай — прошепна Бевърли. Тя прекрачи прага и надникна. — Чисто е.

Итън я последва в дълъг пуст коридор. Линолеумът на квадрати продължаваше най-малко петдесет метра към вратата в дъното. Всичко бе безупречно чисто, притихнало и блестящо под ярката светлина на флуоресцентните лампи.

Някъде се затръшна врата и двамата замръзнаха на място.

Чуха се стъпки, макар че беше невъзможно да се определи колко души приближават.

—       Слизат по стълбите — прошепна Бевърли. — Хайде.