Пайнс

Сестра Пам вдигна поглед и после се наведе толкова близо до лицето му, че миглите й докоснаха неговите, когато тя примигна. Той долови аромата на червилото й. Отблизо очите й бяха бистри като изумруд.

—       Стойте мирен, господин Бърк. — Тя се усмихна. — Или ще забия шибаната игла до кокал.

Думите й го смразиха. Итън се замята още по-силно и белезниците задрънчаха по дръжките.

—       Да не си ме докоснала — кипеше той.

—       О, така ли искате да играем? — попита сестрата. — Добре.

Усмивката й не трепна, докато хващаше спринцовката като нож. Преди Итън да разбере намеренията й, тя заби цялата игла в седалищния му мускул.

Пронизващата болка се задържа, докато сестрата прекосяваше спокойно стаята към психиатъра.

—       Не уцелихте вена ли? — попита Дженкинс.

—       Много мърдаше.

—       След колко време ще подейства?

—       Най-много след петнайсет. В операционната готови ли са?

—       Да, закарайте го. — Дженкинс насочи последните си думи към Итън, докато бутаха носилката му към вратата. — Ще мина да ви видя, след като приключат с рязането и лепенето. Успех, Итън. Ще ви оправим.

—       Не съм съгласен — каза Итън с цялата решителност, която успя да изстиска от себе си, но Дженкинс вече беше излязъл.

С подутите си очи Итън следеше движението на сестра Пам около носилката. Тя хвана дръжката и носилката се задвижи. Едно от предните й колела скърцаше, докато се въртеше върху линолеума.

—       Защо не уважавате искането ми? — попита Итън, като се мъчеше да овладее гласа си и да подходи по-меко към нея.

Тя не отговори, а избута носилката през изхода в коридора, който беше пуст и притихнал както винаги.

Итън вдигна глава и видя, че приближават поста на сестрите.

Всички врати, покрай които минаваха, бяха затворени и под тях не се процеждаше никаква светлина.

—       На този етаж няма никой освен мен, нали? — попита Итън.

Сестрата започна да си подсвирква в тон със скърцащото колело.

—       Защо ми причинявате това? — попита той и в гласа му се долови отчаяние, което бе съвсем искрено и извираше направо от кладенеца на ужаса, който го изпълваше неумолимо с всеки следващ миг.

Впери поглед в нея — от странен ъгъл, както беше легнал на носилката. Виждаше долната част на брадичката й, устните, носа, панелите на тавана и дългите флуоресцентни лампи, минаващи над тях.

—       Пам — каза той. — Моля те. Говори. Кажи ми какво става.

Тя дори не погледна надолу към него.

От другата страна на поста на сестрите пусна носилката и я остави да спре сама, след което тръгна към двойната врата в края на коридора.

Итън погледна към надписа над вратата.

ОПЕРАЦИОННА.

Едното крило се отвори и се появи мъж в синьо хирургическо облекло. Ръцете му вече бяха облечени в латексови ръкавици.

Маската скриваше цялото му лице с изключение на спокойните изпитателно гледащи очи, чийто цвят отговаряше почти идеално на дрехите му.

—       Защо е още буден? — попита той сестрата с тих, спокоен глас.

—       Много се съпротивляваше. Не успях да улуча вена.

Хирургът хвърли поглед към Итън.

— Добре, дръжте го тук, докато не се унесе. Още колко остава според вас?

—       Десет минути.

Мъжът кимна отсечено и тръгна обратно към операционната, като бутна вратата е рамо. Езикът на тялого му бе гневен и агресивен.

—       Хей! — извика Итън след него, — Искам да говоря е вас!

За няколкото секунди, през които беше отворена вратата, той успя да зърне операционната…

Хирургическа маса в центъра с големи ярки лампи около нея.

До нея — метална количка с всевъзможни хирургически инструменти.

Блестящи, грижливо подредени върху стерилизирана кърпа.

Скалпели с всякакви размери.

Триони за кост.

Форцепс.

Инструменти, чието име не знаеше, но изглеждаха застрашително.

Секунда преди вратата да се затвори, Итън видя как хирургът спира до количката и вади бургия от калъфа й.

Погледна към Итън и натисна няколко пъти копчето. Пискливият звук на мотора изпълни операционната.

Итън се задъха под болничната пижама и усети басовия ритъм на ускоряващия се пулс. Погледна обратно към лоста на сестрите и зърна Пам да изчезва зад ъгъла.

За момент остана сам в коридора.

Не се чуваше никакъв звук освен тракането на скалпели и хирургическо оборудване от другата страна иа двойната врата. Отдалечаващите се стъпки на сестрата. Бръмченето на флуоресцентната лампа точно над него.

Безумна мисъл — ами ако наистина е луд? Ами ако хирургът в онази операционна го отвори и наистина го оправи? Щеше ли всичко това да изчезне? Щеше ли да изгуби самоличността си? Да се превърне в друг човек в свят, където жена му и синът му не съществуват?

Успя да се надигне в седнало положение.

Беше замаян и се движеше едва-едва, но това може да се дължи и на побоя, нанесен му от шериф Поуп.

Погледна към китките си. И двете бяха закопчани с белезници за металните дръжки на носилката.

Задърпа, веригите се опънаха, ръцете му станаха пурпурни.

Болката беше непоносима.

Отпусна ръцете си и после дръпна рязко с такава сила, че стоманените ръбове се забиха в китките му. Кожата на лявата му ръка се обели и кръвта опръска чаршафа.

Краката му бяха свободни.