Пайнс

— О, чудесно. Майка ти обясни ли ти защо съм тук?

—       Каза, че ще ни заведете при татко.

—       Точно така.

Пилчър взе мъничките стъкленици и ги подаде на Тереза.

—       Време е — каза той. — Престрашете се и свалете спирачките. Няма от какво да се страхувате. Ще подейства четиресет и пет секунди след като го изпиете. Ефектът ще бъде внезапен, но не и неприятен. Дайте на Бен по-малката доза и после изпийте своята.

Тереза хвана с нокти тапите и отпуши стъклениците.

Лъхна я силно на някакъв непознат химикал.

Самата миризма правеше всичко това някак истинско, измъкна я от несигурното състояние, в което се намираше през последните няколко часа.

—       Чакайте — каза тя.

—       Какво има? — попита Пилчър.

Какво си мислеше, по дяволите? Итън щеше да я убие. Ако беше само тя — може би, но как можеше да излага на риск сина си?

—       Какво има, мамо?

—       Няма да правим това — каза тя, запуши стъклениците и ги остави на масата.

Пилчър впери поглед в нея.

—       Напълно сигурна ли сте?

—       Да. Аз… просто не мога.

—       Разбирам. — Пилчър взе стъклениците.

Докато ставаше, Тереза погледна към Бен. В очите на момчето имаше сълзи.

— Лягай си.

—       Но аз искам да видя татко.

—       Ще говорим за това по-късно. Хайде. — Тереза се обърна към Пилчър. — Съжалявам…

Думите заседнаха в гърлото й.

Пилчър беше долепил до лицето си прозрачна маска с тънък маркуч, който изчезваше в джоба на сакото му. В другата си ръка държеше малък спрей.

От спрея излетя фина мъгла.

Тереза се опита да задържи дишането си, но вече чувстваше веществото на върха на езика си — като подсладен течен метал. Мъглата полепна по кожата й. Почувства как порите й я поемат. Беше в устата й, много по-студена от температурата в стаята, спускаше се в гърлото й като струйка течен азот.

Прегърна Бен и се опита да се изправи, но краката й сякаш бяха изчезнали.

Съдомиялната беше спряла и в къщата бе абсолютно тихо, ако не се брои трополенето на дъжда по покрива.

— Ще послужите на много по-важна цел, отколкото можете да си представите — каза Пилчър.

Тереза се помъчи да го попита какво има предвид, но устата й сякаш беше замръзнала.

Стаята стана безцветна, всичко беше в различни оттенъци на сивото — и тя почувства как клепачите й стават непоносимо тежки и се спускат.

Телцето на Бен вече се беше отпуснало, синът й лежеше в скута й и Тереза впери поглед в Пилчър, който й се усмихваше през кислородната маска и се стопяваше в мрака заедно с всичко останало.

Пилчър извади уоки-токи от джоба си и го поднесе към устата си.

— Арнолд, Пам, готов съм.

7. — Итън, искам да се отпуснете. Чувате ли ме? Престанете да се съпротивлявате.

Итън разпозна гласа през мъглата — на психиатъра. Опита се да отвори очи, но от усилията клепачите му се надигнаха едва-едва.

Дженкинс се взираше в него през очилата си в телени рамки. Итън се опита отново да раздвижи ръце, но те бяха или счупени, или обездвижени.

— Ръцете ви са закопчани с белезници за дръжката на леглото — каза Дженкинс. — По заповед на шерифа. Не се стряскайте, но имате тежък дисоциативен пристъп.

Итън отвори уста и моментално усети колко пресъхнали са езикът и устните му, сякаш изгорени от пустинната жега.

— Какво означава това? — с мъка попита той.

— Означава, че имате провал в паметта, във възприятието на реалността и дори в идентичността си. Истинският проблем е, че реакцията е предизвикана от автомобилната катастрофа и че тези симптоми се дължат на мозъчен кръвоизлив. В момента ви готвят за операция. Разбирате ли какво ви казвам?

— Не съм съгласен — каза Итън.

— Моля?

— Не съм съгласен на операция. Искам да бъда преместен в болница в Бойси.

—       Твърде рисковано е. Можете да умрете, преди да стигнете там.

—       Искам да се махна веднага от този град.

Дженкинс изчезна.

Ослепителна светлина блесна в очите на Итън.

Той чу гласа на Дженкинс:

—       Сестра, моля ви, успокойте го.

—       Този ли?

—       Не, онзи.

—       Не съм луд — каза Итън.

Усети как Дженкинс го потупа по ръката,

—       Никой не казва, че сте луд. Просто умът ви е повреден и трябва да го оправим.

Сестра Пам се появи в полезрението на Итън.

Красива, усмихната, действаше му някак утешаващо. Може и да беше рутинно отношение, но Итън беше готов да се хване и за сламка.

—       Боже мой, господин Бърк, изглеждате просто ужасно. Да видим дали няма да мога да ви накарам да се почувствате поне мъничко по-добре, става ли?

Иглата беше великанска, най-голямата, която бе виждал някога. От върха й капеха сребристи капки от съдържанието на спринцовката, каквото и да бе то.

—       Какво е това? — попита Итън.

—       Просто нещо, което ще отпусне разклатените ви нерви.

—       Не го искам.

—       Стойте мирен.

Тя потупа вената на дясната му ръка. Итън задърпа с такава сила стоманената гривна на китката си, че пръстите му изтръпнаха.

—       Не го искам!