Пайнс

Само след няколко кратки часа слънцето щеше да изгрее и в много отношения това щеше да бъде първата сутрин от остатъка от живота й без него. Изминалият ден бе посветен на сбогуването, на събирането на нищожните парченца покой, които би могла да намери в един свят без Итън. Приятелите им го бяха оплакали, със сигурност щяха да тъгуват по него, но щяха да продължат напред — вече продължаваха напред — и рано или късно щяха да забравят.

Не можеше да се отърси от усещането, че с началото на утрешния ден ще бъде самотна.

В мъката си.

В любовта си.

В загубата си.

Имаше нещо толкова смазващо самотно в мисълта за това, че трябваше да спре в подножието на стълбите, да се хване за парапета и да си поеме дъх.

Чукането я стресна, накара сърцето й да забие по-бързо.

Обърна се и впери поглед във вратата. Мина й мисълта, че си е въобразила звука.

Беше пет без десет сутринта.

Кой би могъл…

Ново почукване. Този път по-силно.

Прекоси боса фоайето и се повдигна на пръсти да надникне през шпионката.

На светлината на лампата над вратата видя мъж с чадър, застанал на верандата.

Беше дребен. Напълно плешив. Лицето му приличаше на безизразна маска под капещия чадър. Беше облечен в черен костюм, от който нещо в гърдите й се сви. Федерален агент с новини за Итън? Каква друга причина би имал някой да чука на вратата й в този час?

Но вратовръзката изобщо не си беше на мястото.

На сини и жълти ивици — твърде много стил и блясък за един федерален.

Видя през шпионката как мъжът протяга ръка и почуква отново.

— Госпожо Бърк — каза той. — Зная, че не ви събуждам. Видях ви в кухнята преди няколко минути.

—       Какво искате? — попита тя през вратата.

—       Трябва да говоря с вас.

—       За какво?

—       За съпруга ви.

Тя затвори очи, отвори ги отново.

Мъжът още беше там, а тя бе съвсем будна.

—       Какво за него?

—       Ще бъде по-просто, ако можем просто да седнем и да говорим лице в лице.

—       Посред нощ е и аз нямам представа кой сте вие. Няма начин да ви пусна в къщата си.

—       Ще поискате да чуете какво имам да ви кажа.

—       Кажете ми го през вратата.

—       Не мога да го направя.

—       Тогава елате сутринта. Ще говорим тогава.

—       Госпожо Бърк, ако си тръгна сега, никога вече няма да ме видите и повярвайте ми, това ще бъде трагедия и за вас, и за Бен. Кълна се… не ви желая нищо лошо.

—       Махнете се от имота ми или ще извикам полицията.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади моментална снимка.

Когато я приближи до шпионката, Тереза усети как нещо се пречупва в нея.

Беше снимка на Итън, легнал на стоманена операционна маса, гол под синята светлина. Лявата половина на лицето му изглеждаше силно натъртена и Тереза не можеше да определи дали е жив или мъртъв. Преди да осъзнае какво прави, ръката й сама посегна към верижката и дръпна резето.

Отвори вратата и мъжът сви чадъра си и го опря на стената. Зад него студеният дъжд потапяше в равномерен шум спящия град. Няколко къщи по-надолу беше паркиран тъмен „Мерцедес Спринтър“. Не пасваше на тази улица. Тереза се запита дали микробусът не е негов.

—       Дейвид Пилчър — каза мъжът и протегна ръка.

—       Какво сте направили с него? — попита Тереза, без да поема ръката му. — Мъртъв ли е?

—       Мога ли да вляза?

Тя се дръпна назад и Пилчър прекрачи прага. Дъждовните капки блестяха като мъниста по носовете на черните му обувки.

—       Мога да ги сваля — каза той, сочейки обувките си.

—       Не се безпокойте.

Тя го поведе към дневната и двамата седнаха един срещу друг — Тереза на канапето, а Пилчър на дървения стол с права облегалка, който тя му довлече от трапезарията.

—       Парти ли сте организирали снощи? — попита той.

—       В чест на живота на съпруга ми.

—       Звучи чудесно.

Тереза изведнъж се почувства ужасно уморена, очите й едва издържаха на ярката светлина на крушката.

—       Защо имате снимка на мъжа ми, господин Пилчър?

—       Няма значение.

—       За мен има.

—       Ами ако ви кажа, че съпругът ви е жив?

Цели десет секунди Тереза не си пое дъх.

Чуваше се бръмченето на съдомиялната, тропането на дъжда по покрива, туптенето на сърцето й — и нищо друго.

—       Кой сте вие? — попита тя.

—       Няма значение.

—       Тогава как мога да ви имам…

Той вдигна ръка и черните му очи се присвиха.

—       Засега по-добре ме изслушайте.

—       От правителството ли сте?

—       Не, но пък от друга страна, не е важно кой съм. Важно е онова, което имам да ви предложа.

—       Итън жив ли е?

—       Да.

Гърлото й се стегна, но Тереза успя да се вземе в ръце.

—       Къде е той? — едва чуто прошепна тя.

Пилчър поклати глава.

—       Бих могъл да ви разкажа всичко, но няма да ми повярвате.

—       Откъде знаете?

—       От опит.

—       Значи няма да ми кажете къде е съпругът ми?

—       Не. И ако ме попитате отново, ще стана, ще изляза през онази врата и никога повече няма да ме видите, което означава, че няма да видите и Итън.

—       Наранен ли е? — Тереза чувстваше как свитата топка емоции започва да се отприщва зад гръдната й кост.

—       Добре е.

—       Пари ли искате? Мога…