Пайнс

— Много грешиш, момчето ми. В тази стая не съществуват такива неща като закон и правителство. Тук сме само аз и ти. Аз съм онзи, който има власт в мъничкия ти свят, защото границите му са тези четири стени. Ако поискам, мога да те убия на място.

Итън отпусна мускулите на раменете си и вдигна ръце с надеждата, че Поуп ще изтълкува жеста му като знак за примирение и отстъпление.

Дръпна глава назад и сведе брадичка.

— Добре, прав си. Да продължим да го…

… и скочи като на пружини, забивайки челото си право в носа на Поуп.

Изхрущя кост и Итън усети как кръвта бликна върху косата му, докато сграбчваше Поуп за яките му бедра и вдигаше краката му. Шерифът се опита да захване врата му между бицепса и подлакътницата си, но закъсня.

Петите на Поуп се хлъзнаха в кръвта на пода и Итън почувства как масивното туловище на мъжа полетя.

Заби рамо в стомаха му и ш просна тежко върху цимента.

Въздухът излетя наведнъж от дробовете на Поуп и Итън се надигна, яхна шерифа и замахна да го удари с основата на дланта си.

Поуп рязко изви бедрата си и засили лицето на Итън право в крака на дървената маса с достатъчна сила, за да сцепи бузата му.

Итън се опита да се изправи сред ослепителните точки, които замъгляваха зрението му, но докато свиваше краката под себе си и се надигаше, видя, че е закъснял с една секунда.

Сигурно щеше да успее да парира удара, ако главата му не беше размътена и рефлексите му работеха нормално, но в това състояние реагира като на забавен кацане.

Силата на удара беше такава, че главата му отлетя назад и един от шийните му прешлени изпука.

Озова се замаян и проснат на масата, гледайки със здравото си око как полуделият шериф замахва за нов удар. Счупеният му нос беше цъфнал на лицето му, сякаш е бил взривен.

Итън вдигна ръце в опит да защити лицето си, но юмрукът на шерифа с лекота проби блокадата и се заби в носа му.

Сълзи избиха в очите на Итън, а устата му се напълни с кръв.

— Кой си ти? — изрева шерифът.

Итън не би могъл да отговори, дори и да иска — съзнанието го напускаше, стаята за разпити се завъртя пред него като бързо сменящи се кадри…

Отново е в стаята с кафяви стени и пръстен под в копторите на Голан и гледа как голата крушка се люлее над главата му, а Аашиф се взира в него през черната качулка, разкриваща само чифт кафяви злобни очи и усмихната уста, пълна със зъби, които са прекалено бели и съвършени, за да бъдат продукт на някаква четвъртокласна отходна яма в Близкия изток.

Итън е увиснал на китките си, вързани със закрепена за тавана верига. Краката му едва допират пода и може да поеме спиращия кръвообращението натиск, като се надигне на пръсти. Успява да се задържи така само за няколко секунди, преди фалангите му да откажат под тежестта му. Когото най-сетне се счупят, няма да има как да попречи кръвта в ръцете му да спре.

Аашиф застава на няколко сантиметра от лицето му, носовете им почти се допират.

—       Да опитаме с въпрос, на който няма да имаш проблем да отговориш… от коя част на Америка си, старши подофицер Итън Бърк? — Въпросът е зададен на отличен английски с британски акцент.

—       Вашингтон.

—       Столицата ли?

—       Не, щатът.

— Аха. Имаш ли деца?

— Не.

—       Но си женен.

— Да.

—       Как е името на жена ти?

Итън не отговаря и се приготвя за поредния удар.

Аашиф се усмихва.