Пайнс

След още петдесет метра спря. Трябваше да ее връща. Със сигурност имаше и други пътища, дещи извън града, и той вече чувстваше, че започва да губи ориентация. Озърна се през рамо, помисли си, че вижда приблизителната посока, от която беше стигнал до това място, но не беше съвсем сигурен. Всичко му изглеждаше едно и също.

От гората пред него се разнесе писък.

Замръзна.

Чуваше туптенето на сърцето си и нищо друго.

Такъв писък можеше да издаде единствено човешко същество, обхванато от ужас или ужасна болка. Като на хиена или банши. Като побъркан койот. Като станалия митичен „Разбойнически вик“. Висок и тънък. Пронизителен. Ужасен. И на някакво по-дълбоко ниво, бръмчащо под повърхността като заровен в земята електрически кабел, беше смътното убеждение, че не го чува за първи път.

Писъкът се повтори.

Този път по-близо.

В главата му светна тревожна червена лампичка: махай се веднага. Изобщо не мисли. Просто бягай.

В следващия миг тичаше между дърветата обратно към мъглата и студа. След двайсет крачки вече се беше задъхал. Въпреки студа бе плувнал в пот. очите му смъдяха от солта. Тичаше покрай двойната осева линия по завоя, докато не видя два лъча в далечината, пронизващи мъглата.

Постепенно забави крачка и макар и задъхан, успя да чуе работещия двигател на откраднатата кола.

Стегна до нея и отвори вратата. Седна зад волана, постави крак на спирачката и посегна към скоростния пост, отчаяно желаейки да се махне колкото се може по-скоро от това място.

Долови движение с крайчеца на лявото си око — сянка в страничното огледало. Очите му се стрелнаха към огледалото над таблото и в червеното сияние на стоповете видя нещо, което беше пропуснал — патрулна гола. паркирана на десетина метра зад него, почти напълно скрита от мъглата.

Когато погледна през страничния прозорец, към него гледаше дулото на пушка, само на няколко сантиметра от лицето му. Лъчът на фенер освети с рязката си светлина купето и се отрази от хромираните повърхности и стъклата.

— Явно си напълно побъркан.

Шериф Поуп.

Гневните нотки в гласа му прозвучаха леко приглушено през стъклото.

Ръката на Итън още лежеше върху лоста. Запита се дали Поуп ще стреля, ако мине на скорост и натисне педала до дупка. Дванайсети калибър от такова разстояние означаваше стопроцентово обезглавяване.

— А сега — каза Поуп — искам много бавно да сложиш и двете си ръце на волана и с дясната да изключиш двигателя.

— Знаете кой съм и би трябвало да сте наясно, че не е разумно да ми се месите — каза Итън през стъклото. — Махам се от този град.

—       Как ли пък не.

—       Аз съм агент на американското правителство с всички…

—       Не, ти си тип без документи и без значка, който току-що е откраднал кола и който може би е убил федерален агент.

—       Какви ги говорите!

—       Няма да повтарям, приятел.

Нещо побутваше Итьн да се подчини, нашепваше му, че да предизвиква този човек може да е опасно. И дори фатално.

—       Добре — каза той, — Една секунда само. Запалих през жиците. Трябва да ги разделя, за да изключа двигателя.

Запали лампата в купето, бръкна под кормилото и раздели белите жици.

Светлините угаснаха.

Двигателят замлъкна.

Остана единствено болезнено яркият лъч на фенера иа Поуп.

—       Слизай!

Итън напипа дръжката. Трябваше да натисне вратата с рамо, за да я отвори. Излезе навън. Мъглата се носеше през лъча, Поуп беше като гневна сянка зад фенера и пушката. Очите му не се виждаха от каубойската му шапка.

Итьн долови миризма на смазка. Явно Поуп обичаше да се грижи за асенала си.

—       Помниш ли, че ти казах да не напускаш града? — изръмжа шерифът.

Итьн щеше да отговори, но точно тогава лъчът се насочи към земята. Част от секундата преди удара Итън осъзна, че сянката, която лети към главата му, е прикладът на пушката.

Лявото му око беше затворено от удара — усещаше го горещо и огромно — и туптеше в ритъм с пулса му. С дясното видя, че се намира в стая за разпити. Клаустрофобична и стерилна. Бели стени от бетонни тухли. Циментов под. Гола дървена маса, от другата страна на която седеше Поуп, без каубойската шапка и куртката, с навити ръкави на зелената си риза, разкриващи ръцете му от лактите надолу — едри, покрити с лунички и мускулести.

Итън избърса струйката кръв, която се стичаше по бузата му от раната над лявата му вежда.

Загледа се към пода.

—       Ще ми дадете ли кърпа, моля?

—       Не. Ще седиш, ще кървиш и ще отговориш на въпроса ми.

—       Когато всичко това приключи и излезете от затвора, ще ви поканя в дома си да ви покажа значката ви. Ще бъде в рамка със стъкло, окачена над камината ми.

Думите му предизвикаха лъчезарна усмивка.

—       Така ли си мислиш?

—       Вие нападнахте федерален агент. С кариерата ви е свършено.

—       Кажи ми пак, Итън, как точно разбра за трупа на номер шестстотин и четири? И без онези глупости за изчезналата барманка.

— Какви ги говорите?

— Истината.

— Вече ви казах истината.