Пайнс

—       Сигурно е чудесно. Дори не мога да си спомня последната си отпуска.

Итьн посочи към планините около тях.

—       Щом живеете на подобно място, защо ви е изобщо да го напускате?

— Искате ли чаша лимонада? — предложи му Нанси. —Домашна е и е превъзходна.

—       С удоволствие.

Тя докосна ръката му.

—       Веднага се връщам. После ще ви представя на останалите.

Докато Нанси отиваше към хладилниците, Итън погледна към другите жени, търсейки момент да се включи в разговора.

Най-възрастната от групата, напълно побеляла, се смееше на нещо и точно когато Итън си помисли, че е чувал този смях и преди, тя отметна спускащата се до раменете й коса зад ушите си.

Родилното петно колкото монета от пет цента накара сърцето му да спре.

Не можеше да бъде, но…

Същата височина.

Същото телосложение.

Жената заговори и гласът й му беше почти стопроцентово познат. Тя се дръпна от групата жени и посочи най-младата с дяволита усмивка.

—       Ще запомня това, Кристин.

Итън я загледа как се обръща и отива към по-далечната пясъчна яма, където сплете пръсти с пръстите на висок широкоплещест мъж с гъста, вълниста сребърна коса.

—       Хайде, Харолд, ще изпуснем шоуто.

Тя се опита да го издърпа след себе си.

—       Само още едно хвърляне — запротестира той.

Жената го пусна и Итън стоеше онемял, докато Харолд вдигна една подкова от пясъка, прицели се внимателно и я метна.

Подковата полетя над тревата и се наниза на металния прът.

Отборът на Харолд нададе радостни викове. Той се поклони театрално във всички посоки и се остави на белокосата жена да го отведе от партито.

Приятелите им пожелаха лека нощ.

—       Итън, ето ви лимонадата. — Нанси му подаде чаша.

—       Извинете, но трябва да вървя.

Той се обърна и се върна обратно на улицата.

—       Няма ли да останете и да хапнете? — извика Нанси след него.

Когато Итън стигна ъгъла, възрастната двойка беше на цяла пресечка пред него.

Той ускори крачка.

Вървя след тях няколко преки. Двамата се разхождаха като хора, които нямат никакви грижи на този свят, хванати за ръце, а смехът им се носеше нагоре към боровете.

Завиха на следващата улица и изчезнаха.

Итън изтича в тръс до ъгъла.

От двете страни на улицата се издигаха старомодни викториански къщи.

Мъжът и жената не се виждаха никакви.

Някъде по-нататък се затвори врата. Итън забеляза къщата, от която долетя звукът — зелена, с бели первази. Веранда с люлка. Третата отляво.

Пресече улицата и тръгна по тротоара, докато не се озова пред нея.

Мъничък преден двор с безупречна зелена трева. Веранда под сянката на стар бор. Върху пощенската кутия имаше непозната фамилия. Постави ръце на оградата. Свечеряваше се. Лампите тъкмо започваха да светят в околните къщи. От време на време от някой отворен прозорец долитаха откъси от разговор.

Долината тънеше в тишина и се охлаждаше, а високите части на планините улавяха последната светлина на деня.

Вдигна резето и отвори портата.

Тръгна по старата каменна пътека към верандата.

Стъпалата изскърцаха под тежестта му.

Застана пред входната врата.

От другата страна се чуваха гласове.

Стъпки.

Част от него не искаше да ги безпокои.

Почука леко на външната врата и отстъпи крачка назад.

Изчака цяла минута, но никой не се появи.

Втория път почука по-силно.

Чуха се приближаващи стъпки. Ключалката изщрака. Дървената врата се отвори.

Широкоплещестият мъж го погледна през стъклото.

— Мога ли да ви помогна?

Итън искаше само да я види отблизо, на светлината на верандата. Да се увери, че не е тя, че не се е побъркал. И да продължи нататък с безбройните си други проблеми в този град.

—       Търся Кейт.

За момент мъжът го гледаше мълчаливо.

Накрая отвори стъклената врата.

—       Кой сте вие?

—       Итън.

—       Кой?

—       Стар приятел.

Мъжът отстъпи обратно в къщата и завъртя шава.

—       Скъпа, би ли дошла на входа за малко?

Итън не успя да чуе добре отговора й.

—       Нямам представа — каза мъжът.

И тогава тя се появи — сянка в края на коридора към кухнята. Мина за момент под светлината на една лампа и продължи боса през дневната към вратата.

Мъжът се дръпна настрани и тя зае мястото му. Итън впери поглед в нея през стъклената врата. Затвори очи и ги отвори отново. Още стоеше на верандата, а тя все така беше зад стъклото. Невъзможно.

—       Да? — каза тя.

Тези очи.

Нямаше как да ги сбърка.

—       Кейт?

—       Да?

—       Хюсън?

—       Това беше моминското ми име.

—       Боже мой.

—       Извинете… познаваме ли се?

Итън не можеше да откъсне поглед от нея.

—       Аз съм — каза той. — Итън. Дойдох да те търся, Кейт.

— Мисля, че ме бъркате с някоя друга.

—       Бих те познал навсякъде. И на всяка възраст.

Тя погледна през рамо.

—       Всичко е наред, Чарлз. След малко идвам.

Кейт отвори вратата и стъпи на изтривалката. Беше облечена в кремави панталони и избеляла синя блуза без ръкави.

Носеше годежен пръстен.

Миришеше като Кейт.

Но беше стара.

—       Какво става? — попита Итън.

Тя го хвана за ръка и го поведе към люлката в края на верандата.

Седнаха.