Пайнс

Накрая тя дръпна крака си. Спря на тротоара и се огледа. Градчето изглеждаше доста притихнало за късния следобед. Не можеше да чуе нито една кола. Всъщност не се чуваше нищо освен песните на птиците и шумоленето иа вятъра в короните на трите високи бора, които се издигаха над тревната площ пред болницата.

Излезе на средата на улицата.

Отново спря и се заслуша.

Слънцето грееше приятно лицето му.

Лекият ветрец бе приятно хладен.

Погледна към небето. Сякаш бе направено от тъмносин кристал.

Без облаци.

Абсолютно съвършено.

Безспорно мястото беше прекрасно, но за първи път тези скални стени, които ограждаха долината, будеха в него нещо различно от благоговение. Не можеше да обясни защо, но го изпълваха със страх. С някакъв смътен, неясен ужас.

Почувства се… странно.

Може би наистина имаше травма. А може би не.

Може би изолацията от външния свят през последните пет дни започваше да си казва своето.

Без айфон, без интернет, без Фейсбук.

Изглеждаше невъзможно, като се замисли — да няма контакт със семейството си, с Хаслър, с никого извън Уейуърд Пайнс.

Тръгна към шерифския участък.

По-добре просто да се махне. Да помисли. Да прецени положението от другата страна на тези отвесни скали.

От комфорта на нормалния град.

Защото нещо тук определено не беше наред.

— Шериф Поуп тук ли е?

Белинда Моран вдигна глава от пасианса си.

—       Здравейте — каза тя. — С какво мога да помогна?

Този път Итьн попита мъничко по-силно.

— Шерифът тук ли е?

—       Не, излезе за минутка.

—       Значи скоро ще се върне?

—       Не зная йога ще се върне.

—       Но вие казахте „за минутка", така че си помислих… — Това е просто израз, младежо.

—       Помните ли ме? Агент Бърк от Сикрет Сървис?

—       Да. Този път сте с риза. Така изглеждате много по-добре.

—       Някой да ме е търсил?

Тя присви очи и наклони глава настрани.

— Това пък защо?

—       Защото казах на някои хора, че могат да ме търсят тук.

Белинда поклати глава.

—       Никой не ви е търсил.

—       Нито жена ми Тереза, нито агент Адам Хаслър?

—       Никой не ви е търсил, господин Бърк. И не е трябвало да им казвате да ви търсят тук.

—       Трябва отново да използвам телефона в заседателната зала.

Белинда се намръщи.

—       Не мисля, че идеята е добра.

—       Защо?

Тя нямаше отговор на това. само продължи да се мръщи.

— Тереза, аз съм. Просто се опитвам да се свържа с теб. Отново бях в болницата. Не знам дали си звъняла в шерифския участък, но нямам никакви съобщения. Още съм в Уейуърд Пайнс. Не успях да намеря телефона и портфейла си, но това място ми писна. Смятам да заема патрулна кола от шерифа. Ще ти звънна довечера от Бойси. Липсваш ми, обичам те.

Наведе се напред, прекъсна и затвори очи, за да си спомни.

Номерът изникна в ума му.

Набра го, изслуша четирите позвънявания, след което отговори същият глас като миналия път.

— Сикрет Сървис.

—       Обажда се Итьн Бърк. Търся Адам Хаслър.

—       В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?

—       С Марси ли разговарям?

—       Да.

—       Помните ли вчерашния ни разговор?

—       Знаете ли, сър, всеки ден получаваме много обаждания и просто не мога да запомня всеки…

—       Казахте ми, че ще предадете съобщение на Адам Хаслър.

—       Относно какво?

Итьн затвори очи и пое дълбоко дъх. Ако я обидеше сега, тя просто щеше да прекъсне. Ако изчакаше, докато се върне в Сиатъл, можеше да я направи на пух и прах пред всички и да я уволни на мига.

—       Марси, беше относно мъртъв агент на Сикрет Сървис в Уейуърд Пайнс, Айдахо.

—       Хм. Е, щом съм казала, че ще му предам съобщението, значи със сигурност съм го направила.

—       Но той не ми се обади. Това не ви ли се струва странно? Агент от филиала на Хаслър, моя милост, намира друг агент, който е бил убит. Агент, за чието издирване бях пратен тук. И ето че са изминали двайсет и четири часа, а Хаслър не ме е потърсил. Не е ли странно?

Последва кратка пауза.

—       Мога ли да ви помогна с нещо?

—       Да, бих искал да говоря незабавно с агент Хаслър.

—       О, съжалявам, но в момента не е на разположение. Мога ли да ви…

—       Къде е той?

—       Не е на разположение.

—       Къде е той!

—       В момента не е на разположение, но съм сигурна, че ще ви се обади при първа възможност. Просто е затрупан с работа.

—       Коя сте вие, Марси?

Някой изтръгна телефона от ръката му.

Поуп тресна слушалката. Очите на шерифа задьлбаха Итън като горящи въглени.

—       Кой ви каза, че можете да идвате тук и да ползвате телефона ми?

—       Никой, аз просто…

—       Точно така. Никой. Ставайте.

—       Моля?

—       Казах „ставайте“. Или ще излезете сам оттук, или лично ще ви извлека през фоайето до изхода.

Итън бавно се изправи и се обърна към шерифа or другата страна на масата.

—       Разговаряте с федерален агент, сър.

—       Не съм убеден.

—       Какво означава това, по дяволите?

—       Идвате тук без документи, без телефон, без нищо…

—       Обясних положението си. Отидохте ли до номер шестстотин и четири на Първо авеню, за да видии тялото на агент Евънс?

—       Да.

—       И?