Пайнс

Къщата й се намираше на малко възвишение с изглед към долината и градчето. Всички околни къщи вече светеха и на небето се бяха появили три звезди.

Откъм един храст се чу щурец или запис на щурец.

— Кейт…

Тя постави ръка върху крака му, стисна леш и се наведе към него.

—       Наблюдават ни.

—       Кой?

—       Шшш. — Със съвсем леко движение на пръста посочи към тавана и прошепна: — И ни слушат.

—       Какво е станало с теб? — попита Итън.

—       Още съм красива, не мислиш ли? — Саркастичният, хаплив тон си беше типичен за Кейт. Тя се загледа за известно време в скута си и когато вдигна глава, очите й блестяха от напиращите сълзи. — Когато вечер заставам пред огледалото и се реша, още си мисля за ръцете ти по тялото ми. Нещата не са такива, каквито бяха навремето.

—       На колко си години, Кейт?

—       Вече не знам. Трудно е да ги следя.

—       Дойдох да те търся преди четири дни. Изгубиха контакт с теб и Евънс и ме пратиха да те намеря. Евънс е мъртъв. — Новината като че ли изобщо не й подейства. — Защо бяхте дошли с Бил?

Тя само поклати глава.

—       Какво става тук, Кейт?

—       Не зная.

—       Но ти живееш тук.

— Да.

—       Откога?

—       От години.

—       Това е невъзможно. — Итън стана. В главата му беше пълна каша.

—       Нямам отговори за теб, Итън.

—       Трябва ми телефон, кола, пистолет, ако имаш…

—       Не мога, Итън. — Тя също се изправи. — Трябва да си вървиш.

—       Кейт…

—       Веднага.

Той хвана ръцете й.

—       Била си ти, когато изгубих съзнание снощи на улицата. — Загледа се в лицето й. Имаше бръчки по челото и при очите, но въпреки това си оставаше прекрасно. — Знаеш ли какво се е случило с мен?

— Престани. — Тя се опита да се освободи.

—       Загазил съм — каза той.

—       Знам.

—       Кажи ми какво…

—       Итън, сега излагаш моя живот на риск. Както и живота иа Харолд.

—       От кого?

Тя издърпа ръцете си и тръгна към вратата. Когато я стигна, погледна назад и за момент, застанала по лампата, отново му се стори като трийсет и шест годишна.

—       Би могъл да бъдеш щастлив, Итън.

—       За какво говориш?

—       Би могъл да имаш невероятен живот тук.

—       Кейт.

Тя отвори вратата и влезе вътре.

—       Кейт.

—       Какво?

—       Полудял ли съм?

—       Не — рече тя. — Ни най-малко.

Вратата се затвори и той чу щракането на резето. Отиде до вратата и се загледа в отражението си, донякъде очаквайки да види лицето на шейсетгодишен мъж. Беше си същият, какъвто се знаеше.

Вече не беше гладен.

Нито уморен.

Докато слизаше по стъпалата и вървеше по пътеката към тротоара, чувстваше онова познато стягане в средата на гърдите, което изпитваше малко преди мисия — чувството, което го сполетяваше, докато вървеше към хеликоптера, а техниците зареждаха ракетите „Делфайър“ и тежката картечница.

Страх.

Видя кола чак на следващата пряка — „Буик льо Сабр“ от средата на 80-те, чието предно стъкло бе покрито със сухи борови иглички. Четирите му гуми определено имаха нужда от допълнително въздух.

Вратите бяха заключени.

Итън се промъкна на верандата на най-близката къща и вдигна каменното херувимче, кацнало под единия прозорец. През тънката завеса видя едно малш момче в стаята, седнало на пиано и свирещо някаква великолепна музика. Нотите се лееха на верандата през процепа между повдигнатия прозорец н перваза

До него седеше жена и обръщаше нотните страници.

Макар и високо само трийсетина сантиметра, херувимчето беше от плътен бетон и тежеше около петнайсет килограма.

Итън го замъкна на улицата.

Просто нямаше как да го направи тихо.

Метна го към прозореца зад мястото на шофьора иангельтго разби с лекота. Отключи вратата, отвори я, влезе вътре сред парчетата разбито стъкло, прескочи седалката и седна зад волана. Ударът беше обезглавил ангела и Итън грабна главата му от задната седалка.

Два удара бяха достатъчни да счупи пластмасовия кожух под кормилния вал и да оголи цилиндъра на запазването.

В купето беше почти съвсем тъмно.

Работеше пютнешком, пръстите му дърпаха кабелите на стартера.

Пианото беше замлъкнало. Итън погледна към верандата и видя двата силуета да стоят зад завесата.

Извади джобното си ножче, отвори най-голямото острие и сряза двете бели жици. които вероятно захранваха колата. После обели изолацията в краищата и ги съедини.

Таблото светна.

Тъкмо намери тъмната жица на стартера, когато вратата на къщата се отвори.

— Виж прозореца на колата — каза момчешки глас.

Итън обели изолацията в края на жицата, оголвайки медните нишки.

—       Стой тук, Елиът — каза жената.

Моля те, моля те, моля те.

Итън докосна жицата на стартера до акумулаторната. Блесна синя искра.

Двигателят се изкашля.

Жената вървеше към него през двора.

—       Хайде — промърмори Итън.

Докосна отново жиците и двигателят забумтя.

Веднъж.

Два пъти.

Три пъти.

На четвъртия се закашля и оживя.

Освободи ръчната, превключи на скорост и запали — фаровете, докато жената посягаше към вратата и викаше през стъклото.

Итън натисна газта и полетя по улицата.