Пайнс

—       Случаят се разследва.

—       Значи сте извикали криминалисти, които да…

— Взети са всички мерки.

— Какво означава това?

Поуп само го изгледа. „Този е смахнат и няма на кого да се довериш на това място — помисли си Итън. — По-добре вземи кола и се махай оттук. И му набий канчето, след като се върнеш с тежката артилерия. Ще си изгуби значката и ще му бъде повдигнато обвинение за възпрепятстване на федерално разследване. “

—       Искам да ви помоля за една услуга — примирително рече Итьн.

—       Каква?

—       Да взема на заем една от колите ви.

Шерифът се изсмя.

—       Защо?

—       Ами мисля, че е очевидно. Заради катастрофата оставах без кола.

—       Това не ви е „Херц“.

—       Нужен ми е транспорт, Арнолд.

—       Просто е невъзможно.

—       Това нали е вашият шерифски участък? Можете да правите каквото си искате, нали?

Шерифът примигна.

—       Нямам кола, с която да ви услужа. — Поуп тръгна покрай масата. — Да вървим, господин Бърк.

Той спря до отворената врата и зачака.

Когато Итьн се озова до него, Поуп сграбчи ръката му. Силните му пръсти се впиха в бицепса му.

—       Може да се наложи да ви задам някои въпроси в близко бъдеще — каза шерифът.

—       Относно какво?

Поуп само се усмихна.

—       Изобщо не помисляйте да напускате града.

Докато се отдалечаваше от участъка, Итьн се озърна през рамо. Поуп го наблюдаваше през цепка между щорите в заседателната зала.

Слънцето се беше скрило зад планините.

Градчето тънеше в тишина.

Итън измина една пряка от шерифския участък и седна на бордюра на тихата улица.

— Нещо не е наред — прошепна той и продължи да го повтаря.

Чувстваше се слаб и гладен.

Опита се да подреди всичко, случило се от пристигането му в Уейуърд Пайнс. Да си състави пълна картина. Мислеше си, че ако успее да види всичко наведнъж, всички шантави случки ще си застанат по местата в проблем, който може да се реши. Или поне в нещо смислено. Но колкото повече се опитваше, толкова повече му се струваше, че се лута в мъгла.

Откровение — седенето тук нямаше да реши абсолютно нищо.

Изправи се и тръгна към Главната.

„Иди в хотела. Може би там те чака съобщение от Тереза или Хаслър.“

Напразни надежди. Знаеше го. Нямаше да има никакво съобщение. Нямаше да намери нищо освен враждебност.

„Не полудявам.

Не полудявам.“

Повтори името си. Номерът на социалната си осигуровка. Домашният си адрес в Сиатъл. Моминското име на Тереза. Датата на раждането на сина им. Всичко му се струваше реално. Като късчета информация, оформяща самоличността му.

Утеха в имена и цифри.

Някакъв звън от съседната пряка привлече вниманието му.

От другата страна на улицата имаше празен парцел с няколко маси за пикник, скари и яма за подкови. Няколко семейства се бяха събрали на парти — група жени разговаряха до два червени хладилника. Двама мъже обръщаха бургери и хотдог на скарата и пушекът се издигаше на сини спирали в неподвижния вечерен въздух. От миризма на печено месо стомахът на Итън го заболя и той си даде сметка, че е много по-гладен, отколкото предполагаше.

Нова цел — яж.

Пресече улицата под песента на щурци и тракане на пръскачки някъде в далечината.

Дали бяха истински?

Хлапета тичаха в тревата, като викаха, смееха се и пищяха:

Гоненица.

Звънът идваше от игра на подкови. Две групи мъже стояха една срещу друга в пясъчни ями. Около главите им се виеше дим от пури, подобно па разширяващи се ореоли.

Итън почти стигна празния парцел. Помиели си, че най-добрият му ход е да се обърне към жените. Да използва чара си. Събралите се изглеждаха почтени хора, живеещи в перфектен момент на американската мечта.

Оправи сакото си, докато стъпваше от тротоара иа тревата. Изглади намачканото, намести яката си.

Пет жени. Една под двайсет и пет, три между трийсет и четиресет и една с посребрени коси, на около петдесет и пет или повече.

Пиеха лимонада от прозрачни пластмасови чаши и обсъждаха някаква съседска клюка.

Още никой не го беше забелязал,

Когато се озова на три метра от тях и се мъчеше да измисли някакъв ненатрапчив начин да сс включи в разговора им, една жена на неговата възраст погледна към него и се усмихна.

— Здравейте — каза тя.

Беше облечена в пола, която се спускаше под коленете й, червени обувки с нисък ток и карирана блуза. Косата й беше къса и със старомодна прическа, като от комедиен сериал от 50-те.

—       Здрасти — каза Итьн.

—       Дошли сте да се включите в малкото квартално парти ли?

—       Честно казано, миризмата на печено ме привлече насам.

—       Аз съм Нанси. — Жената се отдели от групата и протегна ръка.

Той я пое.

—       Итън.

—       Нов ли сте? — попита тя.

—       Пристигнах преди няколко дни.

—       И как ви се харесва малкото ни селце?

—       Имате чудесно градче. Много гостоприемно и топло.

—       Еха. Май в края на краищата ще ви нахраним.

Тя се разсмя.

—       Тук ли живеете? — попита Итьн.

—       Всички живеем в района. Опитваме се да се събираме на гощавка поне веднъж седмично.

— Досущ като в Мейбери.

Жената се изчерви.

—       Е, какво правите в Уейуърд Пайнс, Итън? — попита тя.

—       Обикновен турист съм.