Пайнс

—       Майтапите ли се?

—       Ако можете просто да отговорите…

—       Не.

Дженкинс си записа.

—       Да сте имали проблеми с говора? Например да оплитате или смесвате думите?

—       Не. Освен това не страдам от делюзии. И нямам халюцинации или…

—       Е, не бихте могли да знаете дали халюцинирате, нали така? Бихте повярвали, че нещата, които виждате и чувате, са истински. Например, ако халюцинирате мен, тази болнична стая и целия този разговор, не бихте могли да направите разлика, нали?

Итън спусна краката си на пода.

—       Къде отивате? — попита Дженкинс.

Итън тръгна към гардероба.

Движеше се нестабилно на слабите си крака.

—       Състоянието ви не ви позволява да напуснете, Итън, Все още разчитат данните от скенера ви. Възможно е да имате вътрешночерепно нараняване и да не знаем колко тежко е то. Трябва да продължим изследванията.

—       Ще се изследвам. Само че не тук. Не и в този град.

Итън отвори вратата на гардероба и свали костюма си от закачалката.

—       Влезли сте в шерифския участък без риза. Вярно ли е?

Итьн облече бялата си риза, която изглеждаше изпрана след последния път, когато я бе носил. Вонята на разлагащ се труп беше сменена с аромата на прах за пране.

—       Вонеше — каза Итън. — Миришеше като мъртвеца, когото…

—       Имате предвид онзи в изоставената къща, когото сте намерили според твърденията ви.

—       Не са твърдения. Намерих го.

—       И освен това сте отишли в дома на Мак и Джейн Скози, които не познавате, и сте тормозили с приказките си господин Скози на верандата му. Това вярно ли е?

Итън започна да закопчава копчетата. Треперещите му пръсти се опитваха да налучкат дупките. Закопча се накриво, но не му пукаше. Облечи се. Излез от тук. Разкарай се от това място.

—       Не е разумно да се мотаете насам-натам с потенциална мозъчна травма — заяви Дженкинс. Беше станал от стола си.

—       Нещо тук не е наред — каза Итън.

—       Знам, точно това се опитвам да…

—       Не. Този град. Хората. Вие. Нещо не е наред и ако си мислите, че ще седя тук и ще ви позволя да се ебавате с мен дори секунда повече…

—       Не се ебавам с вас, Итън. Никой не го прави. Имате ли представа колко параноични са думите ви? Просто се опитвам да определя дали нямате пристъп на психоза.

—       Е, нямам.

Итън нахлузи панталоните си, закопча ги, наведе се за обувките.

—       Простете, че не приемам вашата дума. „Ненормално състояние на ума, характеризирано най-общо като загуба на контакт с реалността.“ Това е учебникарското определение на психозата, Итън. Възможно е да е била причинена от автомобилната катастрофа. От това, че сте станали свидетел на смъртта на партньора ви. Или на някаква потисната травма от войната, която е излязла наяве.

—       Махайте се от стаята ми — каза Итън.

—       Итън, животът ви може да е…

Итън погледна към Дженкинс. Нещо в погледа му и в езика на тялото явно намекваше, че наистина може да прибегне към насилие, защото очите на психиатъра станаха като паници и той най-сетне си затвори устата.

Сестра Пам вдигна поглед от документите на бюрото.

—       Господин Бърк, какво правите извън стаята си, че и облечен, за бога?

—       Напускам.

—       Напускате? — Каза го така, сякаш не можеше да проумее думата. — Болницата ли?

—       Уейуърд Пайнс.

—       Но състоянието ви не ви позволява дори да…

—       Искам си личните вещи, веднага. Шерифът ми каза, че екипът от „Бърза помощ“ вероятно ги е взел от колата.

—       Мислех си, че са у шерифа.

—       Не са.

—       Сигурен ли сте?

—       Да.

—       Е, ще вляза в ролята на Нанси Дрю и…

—       Престанете да ми губите времето. Знаете ли къде са нещата ми?

—       He.

Итън й обърна гръб и закрепи.

Сестра Пам извика името му.

Той спря при асансьора и натисна бутона със стрелка надолу.

Тя идваше — чуваше бързите й стъпки по линолеума на карета.

Обърна се и я загледа как приближава в онази своя чудесна старомодна сестрннска униформа.

Пам спря недалеч от него.

Когато я беше видял за първи път, бе сметнал, че е с десетина сантиметра по-висока. И с няколко години по-възрастна.

— Не мога да ви пусна да си тръгнете, Итън — каза тя. — Не и докато не разберем какво ви има.

Вратата на асансьора се отвори със скърцане.

Итън отстъпи назад и се озова в кабината.

—       Благодаря за помощта и загрижеността — каза той и натисна бутон П три пъти, докагго не светна. — Но мисля, че разбрах.

—       Какво?

—       На този град му има нещо.

Пам сложи крак на прага и спря вратата.

—       Итън. Моля ви. Не мислите ясно.

—       Махнете си краха.

—       Тревожа се за вас. Всички се тревожим.

Беше се облегнал на стената. Сега се отблъсна от нея и пристъпи напред, спря на сантиметри от Пам и впери поглед в нея през процепа на вратата.

Погледна надолу и побутна върха на бялата и обувка с върха на своята черна.

Известно време тя удържа и Итън започна да се пита дали няма да му се наложи да прибегне до сила, за да я накара да отстъпи.