Пайнс

Докосва бузата на Бен с опакото на дланта си. Навежда се и целува момчето по челото.

Прибира кичур коса зад ухото му.

— Толкова се гордея с теб — прошепва той. — Дори не мoжеш да си представиш.

Миналата година, на сутринта в последния ден от живота си, преди да умре от старост и пневмония в старческия дом, баща му го беше попитал с дрезгав глас:

— Прекарваш ли достатъчно време със сина си?

— Колкото мога — беше отвърнал той, но баща му прочете лъжата в очите му.

— Ти ще изгубиш, Итън. Ще дойде ден. когато ще порасне и ще бъде твърде късно. Ще си готов да дадеш всичко на света, за да можеш да прекараш и един час със сина си като момче. Да го прегърнеш. Да му почетеш. Да играеш на топка с някого, в чиито очи не можеш да направиш нищо лошо. Той още не вижда недостатъците ти. Гледа те с чиста любов, а тя няма да продължи дълго, така че му се радвай, докато я има.

Итън често си мисли за този разговор, най-вече през нощта, докато всички около него спят, а животът профучава със скоростта на светлината. Бремето на сметките, бъдещите и миналите прости и всички онези моменти, в които го няма, цялата изгубена радост — всичко това тежи като камък на гърдите му.

— Чуваш ли ме? Итън?

Понякога има чувството, че не може да си поеме дъх.

Понякога мислите му препускат така бързо, че трябва да намери един идеален спомен.

И да се вкопчи в него.

Като в спасителен пояс.

— Итън, искам да се хванеш за гласа ми и да го оставиш да те върне в съзнание.

Връща се към него отново и отново, докато безпокойството отшумяла, идва умората и той най-сетне може да заспи.

— Знам, че е трудно, но трябва да опиташ.

Да потъне в единствената част от дните си, която може да му предложи покой…

— Итън.

В сънищата.

Очите му рязко се отвориха.

Към лицето му бе насочена светлина — малка, фокусирана, ослепително ярка синя точка.

Фенерче.

Примигна, светлината изчезна и когато отвори отново очи, някакъв мъж се бе надвесил на педя от лицето му и го гледаше през очилата си със златни рамки.

Малки черни очи.

Бръсната глава.

Леко посребрената брада беше единственият признак за възрастта на мъжа. Иначе кожата му бе гладка и чиста.

Той се усмихна, показвайки малки съвършени бели зъби.

— Сега вече ме чувате, нали?

В тона му имаше нещо официално. Намек за учтивост.

Итън кимна.

—       Знаете ли къде се намирате?

Итън се замисли за момент — беше сънувал Сиатьл, Тереза и Бен.

— Да започнем с нещо друго. Знаете ли как се казвате? — попита го мъжът.

— Итън Бърк.

— Много добре. И тъй, знаете ли къде се намирате, Итън?

Усещаше отговора в ума си, но също и объркването — сякаш няколко реалности се надпреварваха помежду си.

В една от тях се намираше в Сиатъл.

В друга лежеше в болница.

В трета беше в идилично планинско градче на име… на мястото на името имаше празнина.

— Итън.

— Да?

— Ако ви кажа, че се намирате в болница в Уейуърд Пайнс, това ще отприщи ли нещо?

Не само че отприщи нещо, а върна всичко на мястото му изведнъж, като внезапен удар на център нападател. Спомените за последните четири дни се подредиха в поредица от събития, в които беше сигурен.

— Добре — рече Итън. — Добре. Спомням си.

— Всичко ли?

— Така мисля.

— Какъв е последният ви спомен?

Нужни му бяха няколко секунди да го изрови и да махне паяжините от синапсите си, но се справи.

— Имах ужасно главоболие. Седях на тротоара на Главната улица и…

— И сте изгубили съзнание.