Пайнс

—       Итън не е отвлечен за откуп. Това изобщо не е свързано с пари, Тереза. — Пилчър се приведе напред. Вече седеше на ръба на стола и се взираше в нея с онези свои пронизващи черни очи, зад които се четеше невероятно силен интелект. — Имам еднократно предложение за вас и за сина ви.

Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си, внимателно извади две мънички стъкленици с безцветна течност и ги постави на масичката. Стъклениците бяха запушени с микроскопични коркови тапи.

—       Какво е това? — попита Тереза.

—       Събиране.

—       Събиране?

—       Със съпруга ви.

—       Това е някаква шега…

—       Не, не е.

—       Кой сте вие?

—       Името ми е единственото, което мога да ви кажа.

—       Е, името ви не означава нищо за мен. И какво очаквате? Да изпия това и да видя какво ще се случи ли?

—       Спокойно можете да откажете, Тереза.

—       Какво има в стъклениците?

—       Бързо действащо, силно приспивателно.

—       И когато се събудя, ще бъда като по магия с Итън, така ли?

—       Нещата са малко по-сложни, но в общи линии, да.

Пилчър завъртя глава, погледна към предните прозорци и отново насочи вниманието си към Тереза.

—       Скоро ще съмне — каза той. — Трябва да чуя отговора ви.

Тя свали очилата си и разтърка очи.

—       В това състояние не мога да взема подобно решение.

—       Но трябва да го направите.

Тереза сви крака и бавно се изправи.

—       Това може да е отрова — каза тя, сочейки към масичката.

—       Защо според вас ще искам да ви отровя?

—       Нямам представа. Възможно е Итън да се е замесил в нещо.

—       Тереза, ако исках да ви убия… — Той млъкна.

—       Оставам с впечатлението, че сте човек, който разбира другите. Какво ви казва интуицията ви? Че лъжа ли?

Тя отиде при камината и се загледа в семейния портрет, който си бяха направили миналата година

Итън и Бен в бели поло блузи, Тереза в бяла лятна рокля. Бяха минали през фотошоп и кожата им беше съвършена, а чертите им рязко се открояваха на светлините в студиото. Навремето се бяха смели колко изкуствено и нагласено се беше получило всичко, но сега, докато стоеше в дневната в тишината преди зазоряване с предложението да бъде отново с него, в гърлото й заседна буца, докато гледаше снимката.

—       Това, което правите… — каза тя, без да откъсва поглед от съпруга си. — Ако е някаква лъжа… ще бъде ужасно жестока. Да предложите на опечалена вдовица шанс да види отново съпруга си.

Тереза погледна към Пилчър.

—       Истина ли е? — попита тя.

— Да.

—       Искам да ви повярвам — каза тя.

— Зная.

— Ужасно много го искам.

—       Разбирам, че е скок на сляпо — рече той.

—       Идвате по никое време, при това точно в тази нощ. Когато съм уморена, пияна и пълна до пръсване с мисли за него. Съмнявам се да е случайно съвпадение.

Пилчър се пресегна и взе едната стъкленица.

Вдигна я.

Тереза го гледаше.

Пое дълбоко дъх и издиша.

После тръгна през дневната към стълбището.

—       Къде отивате? — попита Пилчър.

—       Да взема сина си.

— Значи ще го направите? Ще дойдете с мен?

Тя спря в подножието на стълбите и го погледна.

—       Ако го направя, ще си върнем ли стария живот?

—       Какво имате предвид под „стария живот“? — попита Пилчър. — Тази къща ли? Този град? Приятелите?

Тереза кимна.

—       Ако с Бен решите да дойдете с мен, нищо вече няма да е същото. Няма да видите отново тази къща. Така че в този смисъл, не.

—       Но ще бъда с Итън. Семейството ни ще бъде заедно.

— Да.

Тя тръгна по стъпалата да събуди сина си. Било заради изтощението, било заради силните емоции, всичко това й се струваше сюрреалистично. Въздухът сякаш бе наситен с електричество. Някаква част от нея й крещеше, че е пълна глупачка. Че никой нормален човек не би и помислил да обърне внимание на подобно предложение. Но когато стигна втория етаж и тръгна по коридора към стаята на Бен, тя си призна че не е нормална, че не действа според логиката и здравия разум. Беше съсипана и самотна, а най-вече така копнееше за съпруга си, че дори несигурната възможност за живот с него, с цялото семейство отново заедно, беше достатъчна да зареже всичко останало.

Тереза седна на леглото на Бен и докосна рамото му.

Момчето се размърда.

—       Бен — каза тя. — Събуди се.

Бен се прозя и разтърка очи. Тя му помогна да седне.

—       Още е тъмно — каза той.

—       Знам. Имам изненада за теб.

—       Наистина ли?

—       Долу има един човек. Казва се господин Пилчър. Той ще ни заведе при татко.

Видя как лицето на Бен грейна на меката светлина на нощната лампа до леглото.

Думите й му бяха подействали като ярък слънчев лъч, който бързо пръсна мъглата на сънливостта. Очите му за миг се избистриха.

—       Татко жив ли е? — попита той.

Тереза не знаеше дали самата тя вярва на това.

Как се беше изразил Пилчър?

Скок на сляпо.

—       Да. Татко е жив. Хайде. Трябва да се облечеш.

Тереза и Бен седнаха срещу Пилчър.

Мъжът се усмихна на момчето и протегна ръка.

—       Аз съм Дейвид. А ти как се казваш?

—       Бен.

Ръкуваха се.

—       На колко си години, Бен?

—       На седем.