Пайнс

—       Искаш ли отново иглата? — попита Пам. Итън щеше да нападне, да се опита да я събори, да я притисне с тежестта си към пода, но поради близостта на иглата и затъпените си възприятия реши, че идеята не е добра.

Пам се разсмя.

—       Виждам, че припадаш. Знаеш ли, това всъщност е забавно.

Итън се помъчи да се отдалечи, облегнат на стената, като риташе немощно с крака, но тя видя опитите му, застана пред него и се приготви за нов удар.

—       Хайде да си поиграем една игричка — каза Пам.— Аз ще те боцкам с иглата, а ти ще се опитваш да ме спреш.

Хвърли се към него, но болка нямаше.

Лъжливо движение — тя си играеше с него.

—       А сега, господин Бърк, ще…

Нещо се стовари отстрани на главата й със силно туп.

Пам рухна на пода и не помръдна. Бевърли стоеше над нея, а повредената лампа хвърляше диви отблясъци по лицето й. Тя още държеше металния стпл за краката и изглеждаше шокирана от собствената си постъпка.

—       Идват и други — каза Итън.

—       Можеш ли да вървиш?

—       Ще видим.

Бевърли захвърли стола настрани и пристъпи към Итън.

—       Хвани се за мен, ако не изгубиш равновесие.

—       Вече съм го изгубил.

Вкопчи се в ръката й, докато тя го мъкнеше обратно по коридора. Когато стигнаха до поста на сестрите, Итън едва успяваше да поставя единия си крак пред другия.

Погледна назад, когато стигнаха ъгъла. Сестра Пам се мъчеше да се надигне.

—       По-бързо — каза Бевърли.

Главният коридор още беше празен и двамата се впуснаха в тръс.

Итън се препъна на два пъти, но Бевърли успяваше да го задържи на крака.

Клепачите му натежаваха, упойката се спускаше върху него като топло мокро одеяло. Искаше само да си намери някое тихо ъгълче, в което да се свие на кълбо и да заспи.

—       Още ли си с мен? — попита го Бевърли.

—       На косъм.

До вратата в края на коридора оставаха петнайсетина метра.

Бевърли ускори крачка.

—       Хайде — каза тя. — Чувам ги да слизат по стълбите.

Итън също ги чу — неразбираеми гласове и тропот на много крака зад вратата, покрай която тъкмо минаваха.

В края на коридора Бевърли рязко отвори вратата и помъкна Итън през прага към тясно стълбище, чиито шест стъпала водеха към друга врата с червен надпис ИЗХОД отгоре.

Щом минаха, Бевърли спря и затвори внимателно.

Итън чу гласовете да изпълват коридора от другата страна. Стъпките като че ли се отдалечаваха, но не можеше да е сигурен.

—       Дали ни видяха? — попита той.

—       Не знам.

—       Трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да изкачи последните стъпала до изхода. Блъснаха вратата и се озоваха навън в тъмното. Босите крака на Итън стъпиха на мокрия паваж, а студеният дъжд по раменете му вече започваше да се просмуква през тънката като хартия болнична дреха.

Едва стоеше на краката си, а Бевърли вече го дърпаше към тротоара.

—       Къде отиваме? — попита той.

—       На единственото място, където със сигурност няма да те намерят.

Итън я последва по тъмната улица.

Нямаше никакви коли, само мътната светлина на уличните лампи и от прозорците на къщите. Всичко беше замъглено и размазано от дъжда.

Тръгнаха по тротоара на тиха улица и след втората пряка Итън спря и се опита да седне в тревата, но Бевърли не му позволи да се предава.

—       Още не — каза тя.

—       Не мога повече. Едва усещам краката си.

—       Още една пряка, става ли? Ще се справиш. Трябва да се справиш, ако искаш да останеш жив. Обещавам ти, че след пет минути ще можеш да легнеш и да заспиш.

Итън се изправи и олюлявайки се, последва Бевърли още една пряка. По-нататък нямаше никакви къщи и улични светлини.

Влязоха в гробище с рушащи се надгробни камъни, между които растяха дъбове и борове. Не беше поддържано от много време и тревата и бурените достигаха до кръста на Итън.

—       Къде ме водиш? — Думите му бяха завадени, тромави и едва излизаха от устата му.

—       Право напред.

Вървяха между надгробните камъни и паметниците. Повечето бяха така изронени, че Итън не можеше да разчете надписите.

Беше премръзнал, вир-вода, с кални крака.

—       Ето там. — Бевърли посочи малък каменен мавзолей сред горичка от трепетлики. Итън с мъка преодоля последните дванайсетина метра и рухна при входа между две разпаднали се каменни вази.

Бевърли трябваше да блъсне три пъти с рамо, за да отвори желязната врата. Пантите й изскърцаха толкова силно, че спокойно можеха да събудят и мъртвите.

—       Искам да влезеш вътре — каза тя. — Хайде, почти стигнахме. Още метър и половина.

Итън отвори очи и изпълзя по стълбите към тясната врата, на завет. Бевърли затвори след тях и за момент мракът в криптата беше пълен.

Включи се фенерче, лъчът му пресече помещението и запали цветовете на витражния прозорец на задната стена.

На прозореца бяха изобразени слънчеви лъчи, пронизващи облаците и осветяващи едно-единствено цъфнало дърво.

Итън се свлече на ледения камък, докато Бевърли отваряше брезентовия чувал в ъгъла.

Тя извади одеяло, разгъна го и зави Итън.

—       Имам и дрехи за теб — каза Бевърли, — но може да се облечеш и след като се събудиш.