Пайнс

9. Итън сънуваше, че е вързан и че нещо яде крака му на малки хапки, които понякога стигаха достатъчно дълбоко, за да го накарат да извика в съня си.

Събуди се рязко.

Със стон.

Навсякъде беше тъмно и левият му крак, високо отзад на бедрото, гореше с болка, която му бе добре позната — някой го режеше.

За един ужасен момент се озова отново в онази стая за мъчения с Аашиф с неговата черна качулка. Висеше от тавана за китките, глезените му бяха оковани с вериги за пода и тялото му беше опънато, за да не може да се съпротивлява, да не може дори да помръдне, колкото и ужасна да е болката.

Нечии ръце разтърсиха раменете му.

— Итън, добре си. Всичко свърши.

—       Моля те, спри. Господи, моля те, спри.

— В безопасност си. Извадих го.

Умът му регистрира някаква светлина. Итън примигна няколко пъти, докато светлината се фокусира.

Фенерче, поставено на пода.

На непряката му светлина различи каменни стени, две крипти, витражно стъкло. И тогава всичко се върна с рев.

— Знаеш ли къде си? — попита Бевърли.

Кракът го болеше толкова, че беше на път да повърне.

—       Кракът ми… нещо не е наред…

—       Знам. Трябваше да изрежа нещо от него.

Главата му се проясни. Болницата, шерифът, опитът му да се махне от града — всичко това се връщаше, спомените се опитваха да се подредят в някаква смислена поредица. Помисли си, че е видял и Кейт, но не беше сигурен. Точно това му се струваше като сън, или по-скоро като кошмар.

След като дойде на себе си, болката в крака му пречеше да се съсредоточи върху всичко друго.

—       Какво искаш да кажеш? — попита той.

Бевърли вдигна фенерчето и го насочи към дясната си ръка. Държеше между палеца и показалеца си нещо като микрочип. По полупроводника все още имаше засъхваща кръв.

—       Какво е това? — попита той.

—       Нещо, с което са те следили и наблюдавали.

—       И е било в крака ми?

—       Имплантират го на всеки.

—       Дай ми го.

—       Защо?

—       За да го направя на парчета.

—       Не, не. Не бива да го правиш. Тогава ще разберат, че си го махнал. — Тя му даде устройството. — Просто го изхвърли в гробището на тръгване.

—       Няма ли да ни открият тук?

—       И преди съм се крила тук с чипа. Дебелите каменни стени заглушават сигнала. Само че не можем да останем дълго. Могат да проследят чипа до сто метра от мястото, където сигналът прекъсва.

Итън се надигна с мъка в седнало положение. Дръпна одеялото и видя малка локва кръв, проблясваща върху камъните под лъча на фенерчето. Други червени струйки се стичаха от разреза отзад на крака му. Запита се колко ли дълбоко й се е наложило да реже. Чувстваше се замаян, с трескава и лепкава от пот кожа.

—       Имаш ли нещо, с което да се затвори раната? — попита той.

Тя поклати глава.

—       Само тиксо.

— Дай го. По-добре от нищо.

Бевърли примъкна брезентовия чувал и пъхна ръка вътре.

— Сънувах ли, че ми каза, че си дошла тук през осемдесет и пета, или наистина се е случило? — попита Итън.

—       Случи се. — Тя извади тиксото. — Какво трябва да направя? Не съм обучена да оказвам първа помощ.

—       Просто го увий няколко пъти около крака ми. Бевърли освободи края на лепенката и започна внимателно да облепя бедрото на Итън.

—       Много ли е стегнато?

—       Не, добре е. Трябва да спреш кървенето.

Тя уви тиксото пет пъти, после скъса лентата.

—       Ще ти кажа нещо — рече Итън. — Но няма да ми повярваш.

—       Да видим.

—       Аз дойдох тук преди пет дни…

—       Вече ми го каза.

—       Датата беше двайсет и четвърти септември две хиляди и дванайсета.

За момент тя само го зяпаше мълчаливо.

—       Да си чувала случайно за айфон? — попита Итън.

Тя поклати глава…

—       Интернет говори ли ти нещо? Фейсбук? Туитър?

… и продължи да я клати.

Итън каза:

—       Твоят президент е…

—       Роналд Рейгън.

—       През две хиляди и осма Америка избра първия си чернокож президент, Барак Обама. Да си чувала за трагедията с „Чалънджър“?

Итън забеляза, че фенерчето започва да трепери в ръката й.

— Не.

—       За падането на Берлинската стена?

—       Не, нищо.

— За двете войни в Залива? За Единайсети септември?

— Да не си играеш някаква игра с мен? — Очите й се присвиха; в погледа й се четяха една мярка гняв и две страх. — О, Господи. Ти си от тях, нали?

—       Разбира се, че не. На колко си години?

—       На трийсет и четири.

— И рожденият ти ден е…

—       На първи ноември.

—       Коя година?

— Хиляда деветстотин и петдесета.

—       Сега би трябвало да си на шейсет и една, Бевърли.

—       Не разбирам какво означава това — промълви тя.

—       Значи сме двама.

—       Хората тук… те изобщо не разговарят за нищо извън Уейуърд Пайнс — каза тя. — Това е едно от правилата.

—       Какви ги говориш?