Пайнс

—       Всички телефони във всички къщи в Уейуърд Пайнс звънят. На хората им се нарежда да те намерят и да те убият.

Итън се приготви за удара от тази информация, но само смътно си даде сметка, че би трябвало да се побърка от страх — нещо, което знаеше, но не чувстваше, тъй като умът му вече беше преминал онзи безчувствен, изпълнен с адреналин режим на оцеляване, който бе изпитвал онези няколко пъти в живота си, когато бе имал нещастието да погледне смъртта в очите. В това състояние нямаше място за външни празни мисли или емоции. Цялата сила се насочваше в една посока, за да подсили единственото, което можеше да го запази жив — сетивните възприятия.

—       Ще ида да изхвърля чипа и ще се скрия тук — каза той. — Ще ги изчакам да си тръгнат.

—       В Уейуърд Пайнс живеят малко над петстотин души и всеки един от тях те търси. Рано или късно някой ще влезе през тази врата и когато това се случи, по-добре да не си тук.

Итън грабна фенерчето от ръката й, включи го и изкуцука до чувала.

—       Какво има вътре? — попита той, като коленичи до него.

—       Дрехи за теб. Обувки. Трябваше да налучкам номера ти.

— Оръжие?

—       Съжалявам, не успях да намеря никакво.

Итън започна да вади нещата — черна фанелка с дълги ръкави, черни джинси, черни обувки, две дузини бутилки вода…

—       Изключи фенера! — изсъска Бевърли.

Итън го изключи.

—       Трябва да тръгваш веднага — рече тя. — Идват.

—       Само да се облека и…

—       Вече са в гробището. Виждам фенерчето им.

Итън заряза всичко разхвърляно по пода и се запрепъва към желязната врата. В тъмното видя четири светещи точки, които се движеха между надгробните камъни.

Като че ли се намираха на няколко десетки метра, макар че преценяването на разстоянието в тези условия беше спорно.

Телефоните бяха замлъкнали.

— Трябва да намериш реката и югозападния край на града — прошепна Беяърли в ухото му. — С Бил смятахме да поемем по този маршрут. Това е единствената посока, която не съм проучила. Бил беше обикалял и му изглеждаше обещаващо.

— Къде ще се срещнем?

—       Просто се добери до реката и тръгни срещу течението. Ще те намеря.

Бевърли си сложи качулката на дъждобрана, излезе от мавзолея и се втурна в нощта. Итън слушаше как стъпките й се отдалечават и скоро заглъхват в дъжда.

Задържа се на прага, като поглеждаше ту към фенерите, ту към тъмнината на криптата и се питаше дали не може да отдели две минути да се облече и да вземе припаси, или просто да бяга.

Лъчите приближаваха. И четирите се движеха най-общо в посока на мавзолея. Започнаха да се чуват и гласове.

„Решавай, но дяволите.“

Губеше скъпоценни секунди.

„Ако те спипат в криптата, с теб е свършено. Няма друг изход, а те могат да стигнат дотук, преди да си се облякъл.“

Побягна.

Облечен само в болничното облекло, без обувки, босите му крака се пързаляха по тревата и шляпаха в студената кал.

Дъждът го шибаше.

Болеше го.

Побиваха го ледени тръпки.

Болката в левия крак го пронизваше при всяко опъване на ахилесовото му сухожилие.

Изключи всичко — страха, агонията, студа — и се понесе през боровете, като избягваше надгробните камъни.

Четирите светлини зад него като че ли не бяха забелязали бягството му и все още се движеха в посока към мавзолея.

В почти пълния мрак дезориентацията беше зашеметяваща. Нямаше представа дали се движи на север или на юг, към или извън града, но продължи да тича, докато не стигна до порутена каменна стена, бележеща края на гробището.

Изкатери се и я възседна, колкото да си поеме дъх и да погледне назад в посоката, от която беше дошъл.

Светлините бяха станали по-многобройни.

Най-малко половин дузина се бяха присъединили към първоначалните четири, а зад тях приближаваха още и още, същинска армия от светулки, които се появяваха в мрака и се движеха към него с клатушкане, което го уплаши, че хората зад фенерите тичат.

Итън пусна чипа на каменната стена.

Прехвърли краката си и скочи от другата страна, като се намръщи от яростната болка в сухожилието. Пренебрегна я и продължи през някакво окосено поле.

На другия край блестяха съоръжения от детска площадка; Итън различи дъжда на светлината на една улична лампа.

Зад площадката, в горичка от тъмни борове — още светлини и още гласове.

Някой извика от гробището и макар че не знаеше дали е насочен към него, викът го накара да ускори крачка.

Когато приближи люлката и пързалката, Итън се сети къде се намира; ромонът на течаща вода през шума на дъжда и туптенето на сърцето му потвърди подозрението му.

Макар да не можеше да го види в тъмното, от лявата му страна се намираше онзи затревен бряг, на който се беше събудил в Уейуърд Пайнс преди пет дни.

И реката.

Тъкмо се канеше да промени курса си към нея, но точно там, където би трябвало да е брегът, примигна светлина.

Итън се промъкна покрай пързалката, провря се през редицата мокри храсти, които едва не съдраха тънката му болнична дреха, и излезе на улицата.

Дрехата висеше на парцали около врата му като раздрана пелерина.