Пайнс

Половината от децата последваха примера на водача си, подвиха опашки и побягнаха.

Итън подгони онези, които не го направиха. Чувстваше се малко като лос, опитващ се да пръсне глутница койоти, но в крайна сметка прогони всички с изключение на едно. Децата се разбягаха с писъци сред боровете, сякаш ги гонеше самият дявол.

Момчето, което остана, го гледаше през дъжда.

Беше облечено като каубой — шапка в червено и бяло, ботуши, тясна вратовръзка и каубойска риза.

Държеше фенерче и камък и стоеше напълно безизразно.

— Не те ли е страх от мен? — попита Итън.

Момчето поклати глава. Дъждът се стичаше по полите на шапката му. То погледна към Итън и когато лъчът на фенерчето освети луничките по лицето му, Итън разбра, че го лъже. Страхуваше се, долната му устна трепереше неудържимо. Въпреки това беше надянало най-храбрата физиономия, която можеше, и Итън неволно му се възхити и се запита какво ли го е накарало да остане на мястото си.

—       Трябва да спрете да бягате, господин Бърк.

—       Откъде знаеш името ми?

—       Тук бихте могли да живеете чудесно, а дори не го разбирате.

— Какво е това място?

—       Просто градче — рече момчето.

Чуха се гласове на възрастни и нова група фенерчета замига сред боровете като изгряващи звезди.

—       Къде е домът ти? — попита Итън.

Момчето наклони глава настрани, озадачено от въпроса.

— Какво искате да кажете?

— Къде си живял преди Уейуърд Пайнс?

—       Винаги съм живял тук.

—       И никога не си излизал извън града? — попита Итън.

—       Оттук не може да се излезе — рече момчето.

— Защо?

—       Просто не може.

— Не приемам това.

—       И затова ще умрете. — Момчето внезапно закрещя: — Той е тук! По-бързо!

Светлините излязоха от боровете на поляната.

Итън побягна в гората от другата страна, без изобщо да си направи труда да скрие лицето си или да погледне към преследвачите. Тичаше в мрака, изгубил всякаква представа за време и посока, мъчейки се да не се поддаде напълно на абсолютната паника, която заплашваше да го събори на колене, да го свие в зародишна позиция и най-сетне да пречупи ума му.

От страха.

От болката.

Защото нищо тук изобщо не се поддаваше на разумно обяснение.

Спря го не ромонът на реката, а миризмата. Внезапна сладост във въздуха.

Теренът се спускаше рязко надолу и той се свлече по калния бряг в буйната ледена вода, която напълни кубинките му като течна стомана.

Въпреки вледеняващия шок той продължи напред, по-далеч от брега, все по-навътре и по-навътре в течението.

Водата стигаше до кръста му, пресичаше дъха му и го смразяваше до кости, а свирепото течение отчаяно се мъчеше да го завлече.

Итън правеше внимателни крачки, камъните по дъното се разместваха под тежестта му и бавно се търкаляха по течението.

Между всяка крачка събираше сили и се навеждаше срещу течението.

В средата на реката водата се издигна до гърдите му. Течението го подкоси.

И го повлече надолу.

В почти пълната тъмнина Итън нямаше представа дали отпред не дебнат канари; знаеше само, че един удар в някоя от тях може да го убие.

Помъчи се да прекоси реката, като загребваше силно настрани.

Ръцете му работеха добре, но пълните му с вода кубинки му пречеха да рита достатъчно силно.

Тежестта им по-скоро го повличаше към дъното.

След една безумна минута, миг преди мускулите му да откажат, петите на кубинките задраха дъното.

Итън се изправи и се наклони срещу течението. Водата отново стигна до кръста му.

След още десетина крачки водата стигна до коленете му, той пробяга останалото разстояние и рухна на брега.

Претърколи се, останал без дъх, изтощен, разтреперан.

Загледа се към отсрещния бряг.

Навсякъде се появяваха нови и нови светлини.

Чуваше викове, стори му се, че го викат по име, но от това разстояние и шума на реката нямаше никакъв шанс да ги различи ясно.

Искаше да продължи, знаеше, че трябва, но не можеше да се застави да скочи на крака. Просто се нуждаеше от една минута да полежи и само да диша.

На отсрещния бряг светлините бяха толкова много, че не можеше да ги преброи. Бяха най-нагъсто на трийсетина метра нагоре от мястото, където излезе от водата, но като че ли все повече и повече хора тръгваха на север и на юг и осветяваха с фенерите си реката. Итън се претърколи на колене.

От студа ръцете му трепереха така, сякаш беше обхванат от паралитична треска.

Запълзя, забивайки пръсти в мокрия пясък.

Само за една минута лежане ставите му се бяха схванали.

Когато стигна до следващия голям камък, той се пресегна, хвана се за ръба му и се надигна на крака. Кубинките му бяха пълни с вода.

На отсрещния бряг имаше най-малко сто души и с всяка секунда се появяваха нови и нови светлини.

Лъчите на повечето фенери стигаха едва до средата на реката, но няколко бяха достатъчно силни, за да открият Итън; тесните им лъчи ясно се виждаха на дъжда.

Итън забърза по-далеч от брега, мъчейки се да се отдалечи максимално от светлините, но след три метра се озова пред отвесна скална стена.

Тръгна покрай нея. Гласовете на няколкостотинте души от другата страна заглушаваха рева на течението.