Пайнс

— Кой от родителите ти е бял? — пита Итън.

— Майка ми беше англичанка. — Аашиф влиза в стаята. Спира при бюрото и поглежда към листа. Посочва го. — Надявам се да не е празен от другата страна. — Обръща листа, разглежда го за момент, поклаща глава и поглежда към Итън. — Трябваше да напишеш нещо, което да ме зарадва. Да не би да не си разбрал инструкциите ми?

— Английският ти е безупречен. Разбрах те.

— В такъв случай сигурно не вярваш, че ще направя онова, което казах.

— Не, вярвам ти.

— Тогава какво? Защо не написа нещо?

— Написах.

—       С невидимо мастило ли?

Итън се усмихва. Трябва да напрегне всичките си сили, за да потисне треперенето, което заплашва да обхване ръцете му.

Вдига лявата.

—       Написах това — казва той и показва татуировката, която е изрязал в дланта си с върха на химикалката — тъмносиня и неугледна, все още кървяща на места, но предвид ограниченото време и условията, това е най-доброто, което може да направи. — Зная, че не след дълго ще пищя. От ужасна болка. Всеки път, когато се чудиш какво мисля, дори да не съм в състояние да говоря, можеш просто да погледнеш дланта ми и да вземеш тези две думи присърце. Американски израз е. Предполагам, че разбираш напълно смисъла му, нали?

—       Нямам представа — прошепва Аашиф и за първи път Итън забелязва непозната досега емоция в очите му. Въпреки страха си отбелязва задоволството, че е пречупил самоувереността на това чудовище, знаейки много добре, че това сигурно ще бъде единственият момент на победа при тази брутална среща.

—       Аз пък имам — казва Итън. — Ти ще ме измъчваш, ще ме пречупиш и в крайна сметка ще ме убиеш. Зная много добре какво предстои. Имам само едно желание.

Думите му предизвикват едва доловима усмивка.

— Какво?

—       Престани да ми говориш що за жребец си, лайно такова. А ми покажи.

Цял ден Аашиф му показва.

Няколко часа по-късно Итън се връща в съзнание.

Аашиф поставя бутилката амоняк на масата до ножовете.

—       Добре дошъл. Да си се виждал случайно? — пита го той.

Итън е изгубил всякаква представа откога е тук, в тази стая с кафяви стени без прозорци, която мирише на смърт и стара кръв.

—       Виж си крака. — По челото на Аашиф е избила пот. — Казах да си погледнеш крака.

Когато Итън отказва, Аашиф пъха окървавените си пръсти в глинен съд и вади шепа сол.

Хвърля солта по крака на Итън.

Писъци през кърпата в устата.

Агония.

Безсъзнание.

— Разбираш ли как изцяло те притежавам, Итън? Как винаги ще те притежавам? Чуваш ли ме?