Пайнс

Неговата празна машина.

ДЖОН ИТЪН БЪРК

СИАТЪЛ, ВАШИНГТОН

ДАТА НА СУСПЕНДИРАНЕ — 24.09.12

ОПИТИ ЗА ИНТЕГРИРАНЕ — 3

В ПРОЦЕС НА ЛИКВИДИРАНЕ

Прочитането на собственото му име не направи нещата по-реални.

Стоеше, без да знае какво означава тази информация пред очите му.

Опитваше се да сглоби парчетата.

За първи път от цяла вечност изобщо не му беше до бягство.

— Итън!

Познаваше този глас, макар че му трябваха няколко секунди, за да го свърже със спомена.

С лицето, на което принадлежеше.

—       Трябва да поговорим, Итън!

Да, трябва.

Дженкинс. Психиатърът.

Итън закрачи.

Имаше чувството, че разплита някаква нишка дни наред, но сега, когато приближаваше края й, се питаше какво ще се случи, след като тя свърши.

—       Итън, моля те!

Вече дори не гледаше имената, нито се интересуваше дали машините са заети или празни.

Имаше значение само едно нещо, едно ужасно подозрение, което го гризеше отвътре.

—       Не искаме да те нараним! Никой да не го докосва! Единственото, което можеше да направи, бе да мести краката си към последната машина в последната редица в другия ъгъл на помещението.

Зад него вървяха хора.

Усещаше ги как приближават в мъглата.

Нямаше начин да им избяга, но пък дали това имаше някакво значение?

Стигна до последната машина и се подпря на нея за да събере сили.

През тясното стъкло се взираше лицето на мъж, потопен в черен пясък.

Очите му бяха отворени.

Немигащи.

Не дишаше — по стъклото нямаше пара.

Итън прочете името и годината на суспендиране — 2032. Обърна се и видя д-р Дженкинс да излиза от мъглата. Дребният психиатър беше заобиколен от петима мъже, облечени в нещо като екипировка за борба с безредици.

—       Моля те, не ни карай да те нараняваме — каза Дженкинс.

Итън погледна към последната пътека. От мъглата се появиха още две фигури.

Беше заклещен в ъгъла.

—       Какво е това? — попита той.

—       Разбирам какво искаш да знаеш.

—       Нима.

Психиатърът го изгледа.

—       Изглеждаш ужасно, Итън.

—       И какво, значи съм бил замразен ли?

—       Беше химически суспендиран.

—       Какво означава това?

—       Най-просто казано, използваме водороден сулфид за предизвикване на хипотермия. След като телесната температурата се изравни с околната, те поставяме във вулканичен пясък и вкарваме серен газ, който убива всички аеробни бактерии. След това атакуваме анаеробните. В общи линии всичко, което причинява стареене на клетките. По този начин се озоваваш в много ефективно състояние ни понижени жизнени функции.

— Искаш да кажеш, че поне за известен период съм бил мъртъв?

—       Не. Мъртъв… по определение… е нещо, от което няма връщане. По-скоро те изключихме по такъв начин, че да можем да те включим отново.

Да те рестартираме. Не забравяй, че тона е съвсем общо обяснение на един много деликатен и сложен процес, за чието усъвършенстване бяха нужни десетилетия.

Дженкинс пристъпи предпазливо напред, сякаш приближаваше бясно животно. Здравеняците също понечиха да приближат, но той им махна с ръка да останат по местата си. Спря на половин метър от Итън и бавно вдигна ръка, докато не докосна рамото му.

—       Разбирам, че това е твърде много, за да се възприеме. Напълно го разбирам. Ти не си луд, Итън.

— Знам. Винаги съм го знаел. И каква е целта на всичко това? Какво означава то?

—       Искаш ли да ти покажа?

— А ти как мислиш?

— Добре, Итън. Добре. Но трябва да те предупредя… ще поискам нещо в замяна.

—       Какво?

Дженкинс не отговори, а само се усмихна и опря нещо в хълбока му.

Итън чу прещракване и осъзна какво предстои половин секунда преди да го удари — като скачане в леденостудено езеро, всички мускули се стегнаха едновременно, коленете се вцепениха и почувства ужасно парене в точката на допира.

После откри, че лежи на земята, цялото му тяло трепереше, а коляното на Дженкинс се беше забило в кръста му.

Въпреки електрическия удар усети убождане отстрани във врата. Дженкинс явно беше улучил вена, защото почти незабавно болката от тазера се стопи.

Болката от всичко се стопи.

Пристъпът на еуфория идваше силно и бързо и Итън се мъчеше да види през нея, да се задържи за страха от случващото се.

Но наркотикът беше великолепен.

И твърде силен.

Итън потъна в лишено от болка блаженство.

17.Минали са само две секунди, откакто последната черна песъчинка е изтекла от горната чаша на пясъчния часовник, когато ключалката изщраква и вратата се отваря.

Аашиф стои на прага и се усмихва.

За първи път се появява без качулка и Итън си мисли, че не изглежда като човек, способен да направи нещата, които е обещал.

Лицето му е безбрадо, с едва набола четина.

Черна коса със средна дължина, зализана назад с гел.