Пайнс

Кафенето отвътре.

Фоайето на болницата.

Шериф Поуп, седнал зад бюрото си с вдигнати крака и говорещ по телефона.

Полезрението на Итън беше ограничено от прозореца, но успя да различи левия край на друга серия монитори и звука на други клавиатури.

Горещата ярост, таяща се дълбоко в него, избухна.

Постави ръка върху дръжката и понечи да я завърти. С огромно удоволствие би се промъкнал и би строшил врата на този тип, който шпионираше личния живот на хората.

Овладя се.

„Още не.“

Отстъпи от вратата на центъра за наблюдение и се спусна по стълбището, достигайки до най-долния коридор на Ниво I.

Трудно беше да определи със сигурност от това разстояние, но отсрещният край като че ли продължаваше след стълбището и водеше към друга част от комплекса.

Итън ускори крачка.

На всеки три метра имаше врата без дръжка и без друг начин да се отвори освен с карта.

Спря при третата врата отляво.

Надникна през малкото прозорче и видя тъмна празна стая.

На десетата врата отново спря и надникна, като закри очите си отстрани с длани, за да разгледа по-добре.

Лицето на едно от онези създания от каньона се блъсна в стъклото, озъбено и съскащо.

Итън залитна назад и се опря в отсрещната страна, втрещен и настръхнал, а съществото продължаваше да крещи зад стъклото, което бе достатъчно дебело, за да заглушава значително звука.

Откъм стълбището, по което беше дошъл, се чуха стъпки.

Итън забърза нататък по коридора с максималната скорост, на която беше способен; флуоресцентните лампи се носеха над него като поток от изкуствена светлина.

Щом стигна до стълбището, погледна през рамо и видя две облечени в черно фигури в другия край на коридора, на стотина метра от него. Едната посочи и извика нещо, след което се втурнаха към него.

Итън се затича към стълбите.

Две автоматични стъклени врати се плъзгаха една към друга право пред него.

Обърна се странично и едва успя да се пъхне между тях.

Следващото помещение беше с такива епични пропорции, че Итън се закова на място.

Вече не стоеше върху плочки, а върху скала в края на пещера с размерите на десет склада — с площ най-малко девет хектара, доколкото можеше да прецени, а височината от пода до тавана бе около осемнайсет метра. През целия си живот беше виждал само едно по-внушително място — завода на „Боинг“ в Евърет, Вашингтон.

Огромни осветителни глобуси висяха от скалистия таван, като всеки осветяваше площ от стотина метра.

Бяха стотици.

Стъклените врати започнаха да се отварят зад него и Итън чу приближаващите стъпки на облечените в черно мъже — вече бяха преодолели половината коридор.

Изтича в пещерата и се втурна пи един проход между рафтове, върху които имаше дървен материал с всякакви размери. Рафтовете биха високи дванайсет метра, широки един и бяха с дължината на футболно поле. Дървеният материал по тях беше достатъчен за построяване на пет градчета като Уейуърд Пайнс.

В просторната зала отекваха множество гласове.

Итън се озърна през рамо и на шейсетина метра зад себе си видя човек, който спринтираше към него. Итън се хвърли в тесния проход между рафтовете.

Пред него на пода бяха подредени стотици цилиндричи резервоари с височина и ширина десет метра и с вместимост стотици кубични метри. Върху всеки имаше надпис с огромни печатни букви, високи колкото Итън.

Ориз.

Брашно.

Захар.

Зърно.

Йодирана сол.

Царевица.

Витамин С.

Соеви зърна.

Мляко на прах.

Малц.

Ечемик.

Мая.

Итън изтича в лабиринта от контейнери. Чуваше стъпки съвсем наблизо, но беше невъзможно да определи къде точно се намират преследвачите му.

Спря и се залепи за един резервоар, като дишаше в ръкава на фланелата си, за да не го чуят.

Мъж в черна униформа профуча покрай иего е уоки-токи в едната ръка и нещо като остен за говеда в другата.

Итън изчака десет секунди и смени курса, като измина още стотина метра между контейнерите, докато не се озова на паркинг.

Колите бяха най-различни модели, от началото на осемдесетте до съвременни. Имаше и такива, каквито не беше виждал никога досега — със заоблени компактни купета, приличащи повече на дело на радикални дизайнери, отколкото на нещо, което ще срещнеш на улицата.

Всяка кола без изключение беше бляскава и безупречно боядисана, всички изглеждаха съвсем нови, сякаш току-що излезли от заводите.

Група мъже изтича в отсрещната част на паркинга.

Итън се сви между два червени джипа „Чероки”. Не беше сигурен дали ги е видял добре, но му се стори, че мъжете носят автоматично оръжие.

Изпълзя няколко коли назад и бавно се надигна покрай вратата на шофьора, за да надникне през предното стъкло на една „Импала” от началото на 80-те.

Мъжете бяха по-близо, отколкото предполагаше, само на десетина метра от него, и всички въоръжени с автомати. Двама осветяваха с фенерчета купето на всяка кола, покрай която минаваха, а трети лазеше на четири крака и гледаше отдолу.

Итън се насочи в обратната посока, без да си прави труда да пълзи. Тичаше приведен по неравната скала и се мъчеше главата му да стои под нивото на прозорците.