Пактът „Касандра“

Думата virus произхожда от латинската дума за отрова. Вирусите са толкова микроскопични, че съществуването им е било неизвестно до края на XIX век, когато Дмитрий Ивановски, руски микробиолог, се натъква на тях, когато изследва епидемия на болест по тютюневите насаждения.

Едрата шарка принадлежи към семейство шарки. Най-ранният документиран случай на едра шарка датира от 1122 година пр.н.е. в Китай. Оттогава тя неведнъж променя хода на човешката история, като покосява цели народи в Европа през XVIII век и коренното население на Северна и Южна Америка.

Variola major атакува дихателната система. След инкубационен период от пет до десет дни болестта протича с висока температура, повръщане, главоболие и изтръпване на крайниците. След седмица се появява сърбеж, отначало локализиран, след това се разпространява по цялото тяло и предизвиква изприщване. Появяват се корички, после падат и оставят белези, които служат като инкубационни легла за нова зараза. Смъртта може да настъпи след две-три седмици или — в случай на червена или черна шарка — след броени дни.

Едва през 1796 година медицината прави опит да се пребори с вируса. Британският лекар Едуард Дженър открива, че доячките, заразени с лека форма на вируса на шарка от кравите, като че ли придобиват имунитет към болестта. Като взема проби от пораженията у една доячка, Дженър заразява малко момче и то преживява епидемията. Дженър нарича откритието си vaccinia — ваксина.

Последният известен случай на заболяването е документиран и излекуван в Сомалия през 1977 година. През май 1980 година Световната здравна организация обявява едрата шарка за победена. Освен това организацията нарежда да се прекратят имунизационните програми, тъй като няма реална необходимост да се подлагат хората и на най-малкия риск, свързан с ваксинацията.

Към края на 80-те години на Земята остават само две проби на variola major: в Центъра по контрол на заболяванията в Атланта и в Ивановския институт по вирусология в Москва. Последната проба на вируса впоследствие е преместена в „Биоапарат“, близо до град Владимир, на 350 километра югоизточно от Москва.

Съгласно условията на международен договор, подписан от Съединените щати и Русия, вирусите трябва да се съхраняват в строго охранявани лаборатории под международен надзор. Никоя от пробите не бива да се използва за каквито и да било експерименти без присъствието на наблюдатели от Световната здравна организация.

Така стоят нещата, поне на теория.