Пактът „Касандра“

Смит се настани пред монитора, включи компютъра и вкара дискетата, която беше донесъл със себе си. След секунди бе преодолял всички защити и цялата мрежа на НАСА в Хюстън беше на негово разположение.

Информацията относно Адам Трилор, която Смит бе получил от други федерални агенции, беше само отправна точка. Той бе дошъл в Хюстън, за да се порови за Трилор на мястото, където е живял и работил. Нуждаеше се от вътрешните и външните телефонни номера, на които Трилор бе звънял, адресите, на които беше пращал електронна поща — всичко, което би могло да се окаже следа. Тук можеше да научи как е живял убитият, с кого е разговарял, с кого се е срещал, колко често, къде и за какъв период. Щеше да разнищи живота му, докато открие онази аномалия, съвпадение или отличителен белег, които биха се оказали първата брънка във веригата, свързала Трилор с неговите съконспиратори.

Смит натисна няколко клавиша и започна оттам, откъдето му се струваше най-логично: хората, които са знаели, че Трилор пътува за Русия. В паметта на чиповете, дебели колкото вафлена кора и в тънките оптични нишки се съдържаха инструкциите и имената, които вървяха с тях.

* * *

Когато Дилън Рийд пристигна в офиса си, нямаше как да знае, че Смит вече е започнал търсенето си. Беше толкова съсредоточен върху претоварения сутрешен график, че почти не обърна внимание на писукането на компютъра, който сигнализираше тревога. Той машинално набра поредица цифри и продължи да обмисля първата си среща за деня. Името, което се появи на екрана, моментално привлече вниманието му: Адам Трилор.

Някой душеше наоколо!

Ръката на Рийд се стрелна към телефона. След няколко секунди вече слушаше обясненията на дежурния офицер за присъствието на Смит в архива.

Рийд се помъчи да запази спокойствие.

— Не, всичко е наред — каза той на офицера. — Моля, кажете на полковник Рийвс, че посетителят ни не бива да бъде обезпокояван.

„Посетителят ни!“ Натрапникът!

Рийд си даде няколко секунди, за да се овладее. Какво, по дяволите, търсеше Смит тук? От Вашингтон им бяха съобщили, че полицията гледа на убийството на Трилор като на поредния обир, завършил с непредвидени последици. Дори новинарските емисии сметнаха историята за безинтересна, което само зарадва Рийд, Бауер и Ричардсън.

Рийд удари с длан по кожената папка на бюрото. Този проклетник Смит! Спомни си колко уплашен, дори ужасен беше Трилор от Смит. Сега ужасът на Трилор се бе предал и на него.

Рийд пое дълбоко дъх. Бауер беше прав, като му предлагаше да унищожи всички файлове, свързани с Трилор, в случай че някой дойде да души наоколо.

И този някой наистина дойде…

Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко се чудеше, че Смит е човекът. Той се ползваше с репутацията на голям инат, което превръщаше един и без това опасен човек в смъртоносна заплаха. Рийд се увери, че е овладял емоциите си, и набра номера на генерал Ричардсън в Пентагона.

— Обажда се Рийд. Онзи потенциален проблем, за който говорихме… Вече е реалност — той направи пауза. — Изслушай ме, но мисля, че ще се съгласиш с мен: трябва да предприемем крайната мярка.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Когато Смит излезе от националното летище „Роналд Рейгън“, отпред го чакаше лимузина на тайните служби. На половината път към Кемп Дейвид телефонът иззвъня. Това беше обаждането, което очакваше.

— Питър, как си?

— Още съм във Венеция. Имам интересни новини за теб.

Без да навлиза в подробности около разпита на Дионети, Питър Хауъл разказа на Смит за швейцарската връзка — хер Вайзел от Офенбах банк в Цюрих.

— Искаш ли да си поговоря с този швейцарски гном, Джон?

— По-добре изчакай да ти се обадя. Какво става с Дионети? Не искаме да вдига тревога.

— Няма — увери го Хауъл. — Той е с тежка форма на хранително отравяне и ще остане в болницата най-малко седмица. Освен това знае, че притежавам информация за всичките му банкови сметки и мога да го унищожа с едно телефонно обаждане.

Хауъл не сметна за необходимо да се впуска в подробности.

— Ще чакам да ми се обадиш — каза той. — Ако се наложи, мога да стигна до Цюрих за два часа.

— Ще те държа в течение.

Шофьорът остави Смит пред Роузбъд, където го очакваше Клайн.

— Радвам се, че се върна, Джон.

— Благодаря, сър. Нещо ново за едрата шарка?

Клайн поклати глава.

— Не, но виж това — той подаде на Смит лист хартия, навит на руло.

Скицата, нарисувана с мастило, приличаше на Берия, но не беше достатъчно точна, за да се идентифицира убиецът. Външният му вид беше невзрачен — голямо предимство за един наемен убиец. Рисунката изобразяваше лице, което би могло да принадлежи на всеки друг. Щеше да бъде чиста случайност, ако силите на реда се натъкнеха на него. Точно такава беше целта на Клайн — началниците на Берия да повярват в това. С няколко козметични промени на външността Берия беше в безопасност: онези, които го бяха наели, щяха дълго да вярват, че ползата от него е по-голяма, отколкото необходимостта да го премахнат.