Пактът „Касандра“

Работата на швейцарския учен водеше началото си от една от първите мисии на совалката. Космонавтите бяха намерили плик със сандвичи, които бяха забравили да изядат. Пликът беше найлонов, добре запечатан и се носеше в безтегловната среда като надувна топка. Членовете на екипажа мислеха, че сандвичите стават за ядене, докато един от тях не отбеляза, че единствената причина пликът да се носи така във въздуха е бактериите в храната да са произвели газ, който е причинил издуването на плика.

Това случайно наблюдение даде на учените неопровержимо доказателство за факта, че бактериите растат по-бързо и достигат по-големи размери в условията на микрогравитация.

Когато Карл Бауер прочете доклада на НАСА за това явление, незабавно стигна до заключението, че това, което важи за бактериите, ще важи и за вирусите. Първоначалните изследвания доведоха до зашеметяващи резултати, но в условията на гравитация Бауер не можеше да стигне до окончателен извод. Трябваше да минат години, докато намери Рийд и измисли начин за провеждането на последните експерименти в Космоса.

Сега Рийд наблюдаваше вариола, десет пъти по-голяма и мощна от всеки друг вирус на Земята. Протеиновите мехурчета, които на Земята нарастваха до ограничени размери, запазваха своята цялост и смъртоносна сила. В качеството си на оръжие тази разновидност на вируса нямаше да има равна на себе си. Рийд потрепери при мисълта за това с каква бързина можеха да бъдат унищожени цели народи, ако този мутант се поставеше в бомба с въздушно взривяване. Вариолата щеше бързо да си проправи път през дихателните пътища до лимфните възли, след това да стигне до далака, костния мозък и други лимфатични органи. Накрая щеше да проникне и в малките кръвоносни съдове в кожата. При заразяване с обикновения вирус на едрата шарка този процес отнемаше от пет до десет дни. Според изчисленията на Рийд инкубационният период и периодът на заразяване щяха да бъдат въпрос на минути. Тялото просто нямаше шанс да си създаде защита.

Той извади ръце от жабката, избърса ги и подреди мислите си. След това включи микрофона на врата си.

— Хей, момчета, почти приключих. Дойде ли време за вечеря?

— Тъкмо се канехме да те повикаме — отговори Стоун. — Всички си поръчахме пържола с яйца.

Рийд успя да се засмее.

— Почакайте да видите как изглежда — той направи пауза. — Бих искал всички да се съберете в столовата, за да сверим графика.

— Прието. Ще ти оставим пържола. До след малко.

Рийд затвори очи и си заповяда да запази спокойствие. Изключи микрофона, но не и слушалките. Не му се искаше да слуша звуците, които хората от екипажа издаваха по време на хранене. В тях нямаше нищо човешко. Но за да засече времето на действие на вариолата, трябваше да слуша — нямаше друг начин.

Върна се в Биоизпитания, отново пъхна ръце в гумените ръкавици и внимателно напълни малкия контейнер с променения вирус на вариолата. Затвори го добре, извади го от жабката през малък отвор с въздушна запушалка и го прибра във фризера.

Като използваше ограничителите за крака, Рийд се придвижи към дъното на лабораторията и отвори едно шкафче. Вътре беше костюмът му за излизане в открития Космос. След като се пъхна в него, той посегна да вземе скафандъра, когато видя отражението си в маската му. Поколеба се. В лъскавия плексиглас видя лицата на колегите си от екипажа — хората, които бе подготвял и с които бе работил месеци, дори години наред. Рийд ги харесваше искрено, но не дотам, че да прояви състрадание или милост към тях.

Видя лицата и на двамата си братя, убити по време на терористично нападение над посолството на Съединените щати в Найроби, и на сестра си, доброволец в Умиротворителните сили, отвлечена, измъчвана и накрая убита в Судан. Това, с което Рийд се занимаваше, нямаше за цел да му донесе по-голяма слава на научното поприще, а още по-малко обществено признание или одобрение. Този вирус мутант никога нямаше да види бял свят — освен ако обстоятелствата не наложеха използването му. Генерал Ричардсън и Антъни Прайс бяха от хората, които не се примиряваха със загуби като тези, които Рийд бе понесъл. За тях отмъщението се състоеше не в пускане на ракети над няколко бараки или бункера, а в бързо и пълно опустошаване от невидима, непобедима армия. Като им помагаше в създаването на тази армия, Рийд вярваше, че отмъщава за смъртта на роднините си и изпълнява обещание, дадено много отдавна: че саможертвата им никога няма да бъде забравена.