Пактът „Касандра“

През следващите два часа Ландън продължи да води телефонни разговори. Беше благодарен, че поне засега не му се налага да контактува с медиите. Мнозина в НАСА недоволстваха от факта, че полетите със совалка в днешно време се смятаха за нещо толкова обикновено, че пресата не им обръщаше особено внимание. При злополучното изстрелване на „Чалънджър“ CNN беше единствената телевизия, която предаваше на живо. Днес само камерите на НАСА бяха записали излитането на „Дискавъри“.

— Доктор Ландън, четвърта линия!

Ландън дори не си направи труда да провери кой го търси. Той се настрои на канала и през пукота на статичното електричество дочу слаб глас.

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“. Приемате ли?

* * *

Дилън Рийд все още беше в космическата лаборатория, облечен в своя костюм за излизане в открития Космос и поставил ботушите си в ограничителите на пода, които го задържаха пред допълнителното табло за комуникация. Няколкото часа съзнателно прекъсване на връзката му се бяха сторили цяла вечност. Беше изключил радиото, за да не му се налага да слуша отчаяните гласове, които долитаха от наземния контрол. Сега, за да пристъпи към следващата фаза на операцията, той трябваше да възстанови контакта.

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“. Чувате ли ме?

— „Дискавъри“, тук ръководител мисия. Какъв е статусът ви?

— Хари, ти ли си?

— Дилън?

— Аз съм. Слава Богу, Хари! Вече не се надявах, че отново ще чуя човешки глас.

— Дилън, какво стана там?

— Не знам. Аз съм в лабораторията. Един от костюмите за излизане в Космоса показваше дефект. Дойдох да проверя. Тогава чух… Боже мой, Хари, стори ми се, че някой ги души един по един. А комуникациите не работеха…

— Дилън, дръж се, чу ли? Опитай да запазиш спокойствие. Има ли още някой с теб в лабораторията?

— Не.

— И нямаш връзка с останалите от екипажа?

— Не. Хари, слушай. Какво…?

— Не знаем, Дилън. Само толкова мога да ти кажа. Получихме неясно съобщение от Уолъс, от което не разбрахме какво се е случило. Трябва да е било нещо бързо и изключително смъртоносно. Смятаме, че някой микроб от лабораторията се е измъкнал. Имаш ли нещо такова на борда?

„Всъщност цялата совалка сега е гореща зона“ — помисли Рийд.

Но каза само:

— За Бога, Хари! Какво говориш? Виж в програмата. Най-опасното, което носим, е легионната болест, а и тя е още във фризера.

— Дилън, трябва да го направиш — заговори Ландън с умерен тон. — Трябва да се върнеш в орбиталния комплекс и да видиш… да ни кажеш какво виждаш.

— Хари!

— Дилън, трябва да знаем.

— Хари, а ако всички са мъртви? Какво предлагаш да направя с тях?

— Нищо, синко. Нищо не можеш да направиш. Но ние ще те върнем у дома. Никой няма да напусне поста си, докато не те върнем на Земята жив и здрав.

Ландън беше готов да добави: „Обещавам ти“, но думите така и не излязоха от устата му.

— Добре, Хари. Ще отида да проверя орбиталния комплекс. Искам да държиш линията отворена.

— Трябва да провериш видеовръзката. Нямаме картина.

„Защото застопорих камерите.“

— Прието. Напускам лабораторията.

Макар обемистият космически костюм да правеше движенията му тромави, Рийд премина през свързващия тунел, като внимаваше да не закачи някоя част от костюма си. Дори най-малкото разкъсване можеше да бъде фатално.

От гледката на средната палуба му се повдигна. Стоун, Керъл и Картър се бяха превърнали в плаващи трупове, покрити с рани. Носеха се из въздуха или стояха неподвижно, закачени с ръка или крак за някоя част от оборудването. Като се стараеше да не гледа, Рийд си проправи път между тях до стълбата. Горе на полетната палуба той намери Уолъс, привързан за креслото на командира.

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“.

Ландън веднага отговори.

— Казвай, Дилън.

— Открих всички с изключение на Мегън. Господи, не мога да ти кажа…

— Трябва да знаем как изглеждат, Дилън.

— Телата са подути, покрити с рани, с кръв… Никога не съм виждал подобно нещо.

— Има ли някакви следи от причинителя на заразата?

— Никакви. Но аз няма да свалям космическия си костюм.

— Разбира се, не го сваляй. Можеш ли да ми кажеш какво са яли?

— Аз съм на полетната палуба при Уолъс. Чакай да сляза долу.

След няколко минути Рийд отново се обади. Всъщност той изобщо не беше напускал полетната палуба.

— Изглежда са яли от всичко, което носим. Пиле, фъстъчено масло, скариди…

— Добре, сега ще проверим източника на храната. Ако е била заразена, агентът трябва да е мутирал в условията на микрогравитация — Ландън направи пауза. — Трябва да намериш Мегън.

— Знам. Отново ще проверя средната палуба, тоалетната… Ако не е там, трябва да е на долната палуба.

— Обади се веднага щом я намериш. Край на връзката.

* * *

„Слава Богу!“

Макар че бутонът й за свръзка все още не работеше, Мегън успя да чуе всяка дума между Рийд и Ландън. Тя се наклони напред и шлемът й се удари във вратата с въздушно закопчаване. В главата й се блъскаха хиляди въпроси: Как беше възможно останалите от екипажа да са мъртви? Какво ги бе убило? Дали не беше нещо, което бяха донесли от Земята? Нямаше и час, откакто за последен път бе видяла Картър и останалите. А сега те бяха мъртви!