Пантерата

Спомних си също, че този франчайз на „Шератон“ е собственост на саудитски принц, но не бях сигурен дали това е добре или зле по отношение на взривяването на хотела от Ал Кайда. Може би зависеше от това на кого плаща принцът и кого вбесява.

Както и да е, целият багаж вече бе вътре, така че преметнах моята М–4 през рамо и влязох в прохладното фоайе.

Неколцина агенти на ДСС, сред които Майк и Замо, наглеждаха багажа, а Бренър беше на рецепцията и ни регистрираше, без да показва паспорти и да дава имена — тези подробности не влизаха в работата на хотела. Американците притежаваха за вечни времена трети и четвърти етаж и саудитският принц се радваше на тлъсти приходи от стаите, заплащани с парите на американските данъкоплатци.

При предишното ми идване фоайето бе току-що ремонтирано и не изглеждаше зле — много махагон и тръстикови мебели, напомнящи за британски тропически колониален стил, подобен на онзи в хотелите из Карибско море. С това приликите свършваха.

На стената забелязах вездесъщата снимка на Али Абдула Салех, доживотен президент — докато някой не го убиеше. Големият Али те наблюдава.

Забелязах също неколцина западни гости, вероятно безхаберни европейци, възползвали се от някаква промоция, за да избягат от зимата в родината си. Американските туристи имат огромното преимущество никога да не са чували за Йемен и Аден, а и туристическите им агенти, ако изобщо имат такива, не искат да ги пращат на места, където не са добре дошли — което е горе-долу навсякъде в днешно време. Европейците пък си мислят, че са добре дошли навсякъде, което е друг вид невежество или арогантност.

Във фоайето имаше и двама йеменски войници с АК–47, както и двама американски морски пехотинци с М–16. Какво ли си мислеха европейските туристи? Страхотен плаж, ниски цени — но какви са тези хора с автоматите? Сигурно снимат някакъв филм.

Комисията по посрещането от наши колеги също бе тук. Бък разговаряше с трима мъже и една жена. Явно ги познаваше, но никой от тях не приличаше на нашия човек от ЦРУ, за когото бях сигурен, че ще се появи по по-драматичен начин — може би щеше да се спусне с парашут на плажа. Или по някакъв по-потаен начин — например онази палма в саксията можеше да ми прошепне: „П-с-с-т. Кори. Насам. Палмата. Не гледай към мен. Само слушай“.

Жена ми, която беше отишла да си напудри носа, дойде при мен и отбеляза:

— Хотелът не е чак толкова лош. Добре ли си прекара тук?

Въпросът беше по-натопорчен и от моряк в отпуска.

— Без теб, скъпа, не мога да си прекарам добре — отвърнах.

Тя като че ли се усъмни в искреността ми, но продължи:

— Доктор Нолан как се справи с проблема по пътя?

Това не беше истински въпрос, но все пак отговорих:

— Беше малко изнервена.

— Успя ли да я успокоиш?

— Всъщност й взех успокоителните и ги изгълтах аз.

Кейт потисна усмивката си и само за протокола ме уведоми:

— Още съм ти ядосана за онова спиране от полицията.

— Е, опитай се да го преживееш. Животът е кратък — напомних й.

Тя омекна.

— Ти си храбър мъж, Джон, но и доста безразсъден и арогантен.

— Благодаря. Знаеш ли, тукашния бар си го бива. Да те черпя едно?

— Пол каза, че пиенето на алкохол се забранява до второ нареждане.

— Така ли? Тогава какво ще кажеш за бира?

Хауард, който също беше отишъл да си напуд… да се освежи де, дойде и каза:

— Хотелчето не е лошо. Но дали е безопасно?

— Не е — уверих го. — Май няма да е зле да се върнеш в Сана.

— Мисля, че пътувах достатъчно за един ден.

— Хич не ми се иска да пропускаш засадата на връщане.

Той се разсмя, можете ли да си представите? Вече беше ветеран, който се смееше на смъртта.

— Живея в Лонг Айланд — уведоми ни той. — Обичам плажовете и съм опитен плувец.

— Чудесно. Акулите обожават опитните плувци.

Клеър също се присъедини към нас и каза на Кейт:

— Съпругът ти е много храбър човек.

— Той е моят герой — отвърна Кейт. Всъщност каза… ами, не каза нищо.

— Никога не съм била по-уплашена — продължи Клеър. — Но Джон… и Майк, разбира се, бяха абсолютно хладнокръвни и спокойни и Джон се погрижи да остана скрита под прозорците.

— И я прикривах с тялото си — добавих аз. Не, не го казах. Не съм чак толкова храбър.

Кейт не коментира.

Бренър беше приключил на рецепцията и дойде при нас, за да ни раздаде електронните карти в пликове, върху които бяха изписани номерата на стаите. Беше се сетил да ме сложи в една стая с жена ми, така че си помислих, че е преживял увлечението си по Кейт.

— Да се срещнем с аденските си колеги? — предложи той.

— Къде е човекът от Компанията? — попитах аз.

— Не знам.