Пантерата

— Нима не ви предвождах добре? Нима не изпълних дълга си? Погледна мъжете, които му бяха доверили живота си — неговите хора, които се бяха огънали под силния огън на американците. Нима не помнеха, че ги беше подбуждал и окуражавал с викове, докато лежаха парализирани от страх на земята?

Никой не се обади в негова защита.

— Не се боя от смъртта в битка, но не заслужавам тази смърт — извика им той. — Не заслужавам моята чест да…

Изтрещя изстрел и Зухаир падна по очи.

Всички погледнаха стареца Алтаир, който държеше пистолет в ръка.

След това погледнаха капитан Зухаир, който бе все още жив. Беше прострелян отляво в задника и кръвта се просмукваше в белия му футех.

Пантерата се обърна към Алтаир и го изгледа ядосано.

— Остави го да говори твърде дълго, Булус — тихо каза старецът. — А сега го довърши по твоя начин.

Пантерата кимна и нареди на двама бойци да вдигнат Зухаир на колене.

Извади джамбията си, застана зад Зухаир и каза:

— Сам си избра тази смърт.

А Зухаир изкрещя:

— Ще гориш в ада!

Пантерата вече беше чул твърде много от този човек, така че вместо да му пререже гърлото, заби ножа дълбоко в гръкляна му.

— Шайтан ще е доволен, че няма да чува приказките ти.

Двамата мъже продължиха да държат Зухаир на колене, докато той се давеше и плюеше кръв.

Минутите минаваха, а Зухаир продължаваше да се дави в собствената си кръв.

Пантерата използва възможността да му се подиграе.

— Оказа се прекалено голям страхливец, за да признаеш собствения си страх. Един войник, един мъж на честта щеше да каже, че е изгубил кураж, и да моли за бърза смърт. А вместо това ти се опозори още повече с лъжите си. Ти…

Проехтя нов изстрел и челото на Зухаир се пръсна сред фонтан от натрошена кост, мозък и кръв.

Алтаир прибра пистолета в кобура и се обърна към джихадистите.

— Погребете го бързо и дълбоко, за да не го намерят животни.

Обърна се към Булус ибн ал Дервиш.

— Може да не проявяваш милост, Булус, но не бива да показваш подобно неуважение — каза му тихо и му напомни: — Ние сме цивилизовани хора.

Седма част Аден, Йемен

44.

Външният термометър на джипа показваше 39 градуса, така че не бях особено шокиран, когато отворих вратата и горещината ме удари така, сякаш се намирах в доменна пещ.

С Клеър оставихме предпазните си якета в джипа и й казах да влиза.

Вдигнах бинокъла и огледах издигащите се над хотела хълмове. При предишното ми идване тук-там нямаше постове на йеменската армия. Сега също не виждах жива душа.

Охраната по периметъра като че ли се състоеше от десетината йеменски войници, които видяхме по пътя. Бяха насядали на белите си пластмасови столове под чадъри и бъбреха по мобилните си телефони. Хладилни чанти завършваха картината на бдителната им служба. Никой ли не беше казал на тези типове, че Ал Кайда идва насам?

На едни скали, които се спускаха до плажа от южната страна на хотела, беше кацнала бяла шатра, за която йеменците твърдяха, че била военен наблюдателен пункт. Нашите свързочници обаче казаха, че това било подслушвателен пост на СПС, който прихващал комуникациите ни по радиото и сателитните телефони — което бе една от причините да разпънем подплатена с олово палатка на четвъртия етаж. Другата причина бе Ал Кайда, която също разполагаше с оборудване да подслушва.

Насочих бинокъла към Слонската скала от северната страна на хотела. Там имаше пикап на йеменската армия, снабден с картечница 50-и калибър, обслужвана от четирима йеменски задници, предпочели да насочат оръжието към хотела вместо към хълмовете. Може би си мислеха, че е забавно; ние не споделяхме това мнение.

Бюрото за национална сигурност, чиято работа е да охранява хотели, не съществуваше при предишното ми посещение тук и с радост не открих сините им камуфлажни униформи, макар да си бях изградил специални отношения с капитан Дамадж.

Колкото до нашата охрана, разчитахме на морските пехотинци и момчетата от специалния отряд на ФБР. Спомних си, че на покрива винаги има по четирима снайперисти, както и четирима или петима морски пехотинци с М–16 на плажа. Нощем броят им се удвояваше.

Насочих вниманието си към конвоя. Всички тринайсет пътници бяха слезли от джиповете и един от агентите на ДСС наглеждаше прехвърлянето на багажа и оборудването в хотела, а останалите държаха обстановката под око.

Неколцина арабски гости, приличащи на богати саудитци — с дълги роби и покрити глави — излязоха от хотела и заговориха с портиера за надупчените коли.

Рядко се случва въоръжени военни и паравоенни групи да отсядат в хотел, в който има и цивилни гости. Това обаче бе Йемен и гостите като че ли нямаха нищо против нас, стига ние да нямаме нищо против тях. В известен смисъл си осигурявахме взаимна защита — Ал Кайда сигурно нямаше да стреля по хотел, пълен с техни братя по вяра. Нали така? Бък нали беше казал да не се безпокоим, освен ако арабите не започнат да напускат.