Пантерата

Пантерата се подразни, че Алтаир казва това пред Набеел, но отвърна:

— Приемливо е мъже в нашето положение да се крият, но не е приемливо да бягат. Ще остана тук.

— Както решиш — отвърна Алтаир. Помисли си, че би било мъдро младежът да се махне от провинцията, но Булус ибн ал Дервиш не беше мъдър: през младостта си беше попил арогантността на американците, към които изпитваше такава омраза.

Освен това Алтаир разбираше, че ако е разкрил местоположението на Пантерата, пленникът Рахим ибн Хаям може да е разкрил и плановете за нападението срещу хотел „Шератон“ в Аден, стига да знаеше за тях. А Хаям можеше да е чул за плановете от приказките в лагера. Булус знаеше това, но въпреки всичко не бе казал нищо на съвета и не беше спрял атаката. Това начинание наистина можеше да се превърне в катастрофа, ако американците бяха предупредени.

Алтаир отведе ал Дервиш настрана и го попита за всичко това.

— Дори да е бил подложен на мъчения и да е проговорил, Хаям не би могъл да знае за плана за атака срещу американците в Аден — отвърна Пантерата.

— Войниците в лагера говорят — възрази Алтаир.

— Имаме много очи в аденския хотел и те не съобщават за повишаване на мерките за сигурност — каза Пантерата. — Не са изпратени никакви допълнителни войници.

Алтаир се замисли за момент.

— Американците може да са решили да не искат подкрепления. Може да очакват атаката, при това дори с нетърпение. Също както при инсталацията на „Хънт Ойл“ и както може да е станало и със засадата.

Пантерата не отговори. Нямаше какво да отговори.

— Не разбираш ли? — попита Алтаир. — Точно това е техният начин да водят война. Мислиш си, че ги изненадваш, а те изненадват теб, Булус.

— Това не е вярно — отвърна Пантерата. — Ще видиш.

Алтаир го погледна. Личеше си, че Булус ибн ал Дервиш няма нито мъдростта, нито търпението на предците си. В Йемен войната е нещо бавно, безкрайна борба срещу нашественици и срещу всеки, който седи в двореца в Сана. Но ал Дервиш, ал Амрики, не разбираше как се води война в Йемен. И Алтаир нямаше да му обяснява отново. Младежът щеше да го открие сам — и да стане или велик водач, или труп.

Освен това Алтаир знаеше, че този човек е опасен. Беше убивал онези, които не се съгласяваха с него и доказваха, че греши. Алтаир не се боеше от Пантерата, макар че може би трябваше.

Върнаха се при Набеел и Пантерата му зададе няколко въпроса. Набеел наблегна, че съгледвачите му били съвестни и че поддържал контакт по мобилен телефон с онези, които наблюдавали посолството, както и с другите в хотела. Дори собственикът на ресторанта в Стария град се беше обадил на даден му телефонен номер, за да доложи за появата на американците.

Пантерата кимна одобрително. Беше положил много усилия за изграждане на телефонни мрежи от приятели във всяко градче и град в Йемен. Тези приятели, които искаха само по няколко риала за неудобството, наброяваха стотици и повечето изобщо не знаеха или не ги беше грижа на кого докладват по дадените им телефонни номера. Някои щяха да се изненадат, ако научеха, че не друг, а Ал Кайда иска информацията за движението на американци, британци и други западняци, но повечето разбираха кой им плаща. В тази малка страна западняците бяха само шепа и можеха да бъдат проследени лесно. Пантерата вярваше, че мрежата му от информатори е по-голяма и от тази на СПС, която и без това повече се интересуваше от политическите си противници, отколкото от западняците.

Освен това Пантерата знаеше, че западняците, които идват в Йемен за туризъм, бизнес и доброволен труд, намаляват с всяка година, тъй като страната ставаше все по-опасна за тях. Това бе и целта на нападението му срещу белгийците. Скоро броят на западняците в Йемен щеше да се сведе до персонала в посолствата — плюс американските шпиони и военни в Аден.

Набеел говореше за партито в посолството в неделя вечерта. Двама от йеменците, работещи в кухнята на посолството, били приятели.

— После четирима американци излезли от посолството с човек от охраната, който ги откарал с бронирана кола до хотел „Мьовенпик“, където вечеряли — продължи Набеел. — Двама от съгледвачите ни влязоха в хотела и потвърдиха пред мен, че това са били Кори и жена му, заедно с един човек от охраната, Бренър, и един дипломат, Харис.

Пантерата отново кимна. Това е било добро място Набеел и джихадистите да убият и четиримата американци, докато се наливат с алкохол. „Мьовенпик“ използваше услугите на полицаите от Бюрото за национална сигурност и частна охрана, но те не бяха от значение. Онова, което беше от значение, бяха парите, плащани от „Мьовенпик“ и другите западни хотели на Ал Кайда в замяна на мир. А ако беше знаел за четиримата американци в хотела, ако Набеел му се беше обадил по телефона, щеше да нареди убийството им.

— След това американците отидоха с колата до руския клуб — продължи Набеел и напомни на шефа си: — Охраната на клуба е много силна и нямаме приятели там.

— Скоро, когато бойците влязат в Сана, от този мръсен клуб няма да остане и помен — заяви Пантерата.