Пантерата

— Никой не знае — отвърна той. — Лично аз предполагам, че в Оман или в Саудитска Арабия. Или може би в Джибути от другата страна на пролива.

— Значи не са тук?

— Не и в тази шибана страна.

— Ясно.

Беше почти един следобед, което беше добре, като се има предвид, че пътувахме по стария кервански път, макар да не бях видял нито една камила. Засадата всъщност не ни забави — тъкмо обратното, раздвижи нещата. Най-енергично си размърдваш задника, когато някой започне да стреля по теб.

Пресякохме новата магистрала, която идваше от Сана и продължаваше право на юг към Аден. Пътят беше добър и се чудя дали ако бяхме поели по него, щяхме да имаме подобно вълнуващо преживяване като онова по керванския път. Бях сигурен, че управляващите безпилотните самолети бяха дали идеята за маршрута. В крайна сметка ЦРУ — които контролират самолетите — бяха получили онова, което искаха — демонстрация на американската мощ, мъртви лоши и един инцидент.

— Ще успеете ли да се върнете в Сана преди мръкване? — попитах Майк.

— Може би… Ще видим какво ще нареди Бренър.

Използвах отговора му, за да метна въдицата.

— Той изглежда свестен тип.

— Свестен е — съгласи се Майк и замълча за момент. — Но понякога прекалява с рисковете.

Което означаваше, че излага на риск всички други. Може би нямаше какво да губи. А може би просто беше намерил нова тръпка в живота.

— Спомена, че имал дама в Щатите — казах.

— Да. Веднъж беше тук. Жестока е.

— Значи няма забежки в посолството?

Майк осъзна, че се е разприказвал прекалено много за шефа си, и отвърна:

— Никакви, за които да знам. — И добави: — Пък и без това тук е предимно мърша.

— Това не го чух — обади се Клеър.

Разсмяхме се.

— Мисля, че е готин — продължи Клеър. — Но е малко стар за мен.

Какво? Та той беше най-много с пет години по-голям от мен. Направо бях смазан. Прииска ми се да бях загинал при засадата на Ал Кайда.

Вече бяхме в крайбрежната равнина и забелязах отпред крайпътен знак, един от малкото, които бях видял през изминатите четиристотин километра. Насочих бинокъла си към него. Пишеше нещо на арабски, но отдолу различих АДАН — с „а“, — както и ГОВЕРНАТ.

— Навлизаме в бившия Южен Йемен, известен също и като Адан — каза Майк. — Тук в известен смисъл е почти като друга страна.

Всъщност навремето си е била друга страна, но въпреки това казах:

— Прилича ми на същия кенеф.

— Мисленето тук е различно. Малко по-модерно, може би заради британското влияние и присъствието на руснаците, а и заради всички кораби, пристигащи в пристанището на Адан от цял свят.

— Аха. Като „Коул“.

— Ал Кайда е нещо ново в Аден — отвърна Майк. — Южен Йемен деградира.

Всъщност целият Близък изток деградираше.

След около половин час бяхме в покрайнините на Аден. Погледнах на югоизток, където знаех, че се намира „Шератон“, и не видях издигащ се към небето стълб дим. Добър знак.

Хотел „Шератон“ се намира извън града, на един полуостров, който се врязва в Аденския залив. Ландшафтът е оформен от изгаснал — да се надяваме — вулкан, има високи хълмове и отвесни скали над плажове. Районът е много живописен, но труден от гледна точка на сигурността.

Пред нас имаше някакъв строеж и голяма табела с надпис СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БЕН ЛАДЕН на английски, което ми напомни за думите на полковник Кент в Сана. Бях сигурен, че повечето намиращи се в Йемен членове на фамилията Бен Ладен са добри граждани, но беше някак стряскащо да видиш подобен знак — все едно в Германия да се натъкнеш на АВТОСАЛОН НА ФОЛКСВАГЕН АДОЛФ ХИТЛЕР. Нали ме разбирате? Май нямаше да е зле да сменят името на компанията.

Минахме покрай летището и започнахме да се изкачваме към възвишенията над плажовете.

Виждах „Шератон“ долу — бяла модерна шестетажна сграда, спокойно къпеща се в лъчите на слънцето. Под хотела имаше ивица бял пясък и палми, а по-нататък се ширеха спокойните сини води на Аденския залив. Рай. Не обаче.

— Изглежда много приятно — каза Клеър.

Изглеждаше като мишена.

— Събужда ли спомени? — попита ме Майк.

— Много.

Спуснахме се по тесен път покрай подножието на отвесните скали и хотелът изникна точно пред нас.

— Девет-девет — обади се Бренър. — Пристигнахме. Браво на всички.

Майк и другите шофьори надуха клаксони и влязохме в паркинга на хотела.

Пак бях тук.

Шеста част Мариб, Йемен

43.

Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата облечен в бялата роба и с шивал на бедуин, седеше на пръстения под в колибата на един козар, намираща се в тясна клисура във възвишенията югозападно от град Мариб. Слънцето беше увиснало ниско над планините и постройката бе в сянка, макар че през входа влизаше сноп лъчи.

Покрай каменните стени бяха насядали десетима мъже — неговият вътрешен кръг съветници, както и най-старшият му помощник Алтаир, по-възрастен мъж от провинция Таиз, откъдето произхождаше родът ал Дервиш. Всъщност Алтаир му беше далечен роднина и беше познавал бащата на бащата на Булус, както и самия му баща, макар да го помнеше като младеж, преди да емигрира в Америка.