Пантерата

Лагерът на джихадистите на Пантерата не беше далече, но той не можеше да проведе срещата там заради американските безпилотни самолети. Те може би бяха засекли лагера, макар от въздуха да приличаше на бедуинско селище от шатри и няколко колиби от кирпич и камък. Всъщност мястото наистина беше бедуинско селище, но вече не, благодарение на шейх Муса, който бе дал (срещу съответната цена) селището на джихадистите от Ал Кайда. Пантерата не знаеше дали американците не са заподозрели нещо и за всеки случай провеждаше срещата тук, в тясната клисура, която не беше далеч и от неговата магара, пещерата, в която живееше сам и която бе известна само на неколцина от най-доверените, в това число и на Алтаир.

Пантерата се обърна към съвета си.

— Бог ни изпитва.

Мъжете кимнаха.

Пантерата бе получил новината, че засадата срещу американския конвой се е провалила (заради безпилотните самолети и ракетите им) и че много бойци са били убити и ранени.

— Американците си разиграват коня на свещената йеменска земя — каза той на съвета си. — И го правят с благословията на правителството в Сана, онези корумпирани лакеи на нашествениците, които продават душите си срещу американски долари.

Някои от мъжете изсумтяха в знак на съгласие. Но не всички.

— Ще отмъстим за смъртта на другарите си — продължи Пантерата.

Отново само неколцина съветници изсумтяха одобрително.

Булус ибн ал Дервиш знаеше, че някои от тези мъже бяха против атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. И именно поради тази причина не се бе посъветвал с тях за устройването на засадата срещу конвоя на американското посолство. Те научаваха за нея сега и това не им харесваше.

В рамките само на няколко дни Пантерата бе претърпял две поражения от американците и трябваше да обвини някого за неуспеха. Освен това се нуждаеше от победа.

— Четирийсет наши бойци в този момент пътуват към Аден — напомни той на съветниците си. — Ще атакуват „Шератон“ и ще убият всички американци там, шпионите и войниците, които използват хотела като база на свещената йеменска земя, както и американците от посолството, които са пристигнали от Сана. Всички ще умрат през следващите няколко дни.

Неколцина от мъжете кимнаха, но Пантерата разбираше, че някои от тях започват да се съмняват в него — да се съмняват, че наистина е благословен от Бог.

— А други четирийсет пътуват към Сана и ще предприемат нападение срещу американското посолство.

Джауад, един от старшите съветници, напомни на шефа си:

— Съветът трябва да одобри нападението срещу посолството. Трябва да има одобрение и от Върховния съвет.

Пантерата не отговори.

— Ако нападението срещу посолството се увенчае с успех — продължи Джауад — и ако нашите бойци влязат в него и избият всички американци, всичките стотина, които живеят и работят там, това ще доведе до последици, излизащи извън нашите граници. Боя се — обърна се Джауад към Пантерата и останалите — от нашествие на американски войници в страната ни, ако атаките срещу посолството и хотела в Аден успеят, а дори и да се провалят. Спомняш си какво стана след успешното нападение срещу американския боен кораб.

— Да, Джауад, спомням си — отвърна Пантерата. — Мъже и пари потекоха в изобилие към нас.

Алтаир, който седеше отдясно на Пантерата, погледна съветниците в сумрака и видя колебанието им. Помисли си, че младият Булус все още се къпе в славата на дръзката си и успешна атака срещу американския кораб „Коул“. Но това беше преди повече от три години, а оттогава Булус ибн ал Дервиш беше постигнал само малки победи срещу правителството в Сана и никакви срещу американците. Съветът бе склонен да чака, но това не се отнасяше за Пантерата.

Алтаир знаеше, че убийството на деветимата белгийци и двамата йеменци в руините на Билкис не беше посрещнато с ликуване от всички джихадисти и симпатизанти на каузата. Вярно, Върховният съвет на Ал Кайда беше одобрил атаката, но населението на провинция Мариб, в това число бедуинските племена, не се радваше на убийството на чужденците: мнозина гледаха на това като на проява на страхливост и много хора в провинцията търпяха финансови загуби, защото туристите бяха престанали да идват при развалините.

Алтаир знаеше също, че ако атаките срещу хотел „Шератон“ в Аден и американското посолство в Сана не се увенчаят с победа, лидерството на младия му приятел ще бъде изложено на опасност. А може би щеше да е застрашен и животът му.

Пантерата още говореше на съвета си и Алтаир си помисли, че говори твърде много. Какво толкова имаше за казване? Случилото се вече — двете поражения — говореше само за себе си. Ако бойците му успееха с атаките в Аден и Сана, победите им също щяха да говорят сами за себе си.

Във всеки случай Алтаир не вярваше в стратегията на Пантерата за нападение срещу американците. Джихадистите трябваше да атакуват правителствените сили. Ако ал Дервиш искаше някой ден да живее в президентския дворец, както казваше, трябваше да победи омразното правителство, а не американците, които бяха все още малобройни в страната.