Пантерата

Планините от двете ни страни се отдалечаваха и теренът започваше да става равен. Бренър увеличи скоростта и полетяхме по средата на ронещия се асфалт. Цветът на лицето на Майк се върна, но кокалчетата на ръцете му още бяха бели.

— Самолетите не виждат нищо пред нас — съобщи Бренър.

Всички потвърдиха добрата новина.

Майк най-сетне си възвърна дар слово.

— Безпилотните самолети обикновено действат по двойки… всеки е с две ракети… така че сме без въздушна подкрепа.

— Аха. Но лошите не го знаят.

— Да… и не искат да го научават.

Надявах се да е така.

Клеър се беше снишила на задната седалка и държеше радиостанцията.

— Кола пет, тук медикът. Как е 3?

— Не ми трябваш — отвърна лично 3.

— Куршумът мина през мозъка му — съобщи другият агент от ДСС. — Никакви поражения.

Всички карахме на адреналин, щастливи, че сме живи, и много щастливи, че можем да се майтапим със смъртта.

— Жал ми е за магарето — сподели някой друг.

— Легат, легат — обади се трети. — Искам разрешение да отвърна на огъня.

— Проверявам — отвърна Хауард.

— Прекратете бърборенето — нареди Бренър.

Продължихме в радиомълчание.

— Никога през целия си живот не съм била по-уплашена — призна Клеър.

— Добре дошла в клуба — отвърна Майк.

Насочих бинокъла към джипа на Бък, после към колата на Бренър. Различих следите от куршумите. Задното стъкло на Бренър също беше улучено. Зачудих се какво ли ще каже новият посланик, когато го вземат от летището в Сана с тези автомобили.

Пътят продължаваше право напред и определено се спускахме. Появиха се кирпичени и каменни постройки, добитък и хора, както и няколко мотоциклета, вдигащи пушилка по разни планински пътеки.

Увеличихме скоростта и когато изкачихме поредното възвишение, в далечината пред нас се ширнаха низините.

Кокалчетата на Майк отново бяха розови.

Телефонът му беше включен в антената и използвах бързото набиране, за да се свържа с четвърта кола.

— Стив — обади се шофьорът.

— Госпожица Мейфийлд будна ли е?

— Да… момент.

— Кой се обажда? — попита Кейт.

— Просто проверявам как си.

— Чудесно А ти?

— Бивам. Как е Хауард?

— Добре… малко е разтревожен, че може би има невинни цивилни жертви.

— Само магарето беше невинна цивилна жертва — уведомих я аз. — И между другото, нали ти казах, че това място е опасно.

Най-сетне моментът беше настъпил!

— Е, като никога може да се окажеш прав — отвърна Кейт.

— Ще си поприказваме.

Затворих.

— Както казвахме в Ирак и Афганистан — обади се Майк, — не можеш да различиш невинните цивилни от джихадистите, така че най-добре да убиеш всички и да оставиш свети Петър да се оправя с тях.

— Те са мюсюлмани — посочих аз.

— Така е. Затова невинните мюсюлмани си получават седемдесет и двете девици, а джихадистите цяла вечност я карат на чекии.

Интересна теология. По-важното бе, че Майк Касиди, който изглеждаше като нормално момче от Дейтона Бийч, явно беше станал малко безсърдечен, може би благодарение на годините в подобни ситуации. Е… може би същото се случва с всички ни, но малко по малко, така че не го забелязваме.

Вече бяхме на платото и около нас имаше ферми, хора и коли.

Бих казал, че сме се върнали в цивилизацията, но това щеше да разтегли определението за цивилизация.

Радиото отново изпращя.

— Състояние на горивото — каза Бренър.

Майк погледна компютърния дисплей — можехме да изминем 96 километра, преди резервоарът да се изпразни.

Всички докладваха горе-долу същото.

— Зареждаме в Таиз — каза Бренър. — Очаквайте допълнителни инструкции.

— Таиз е голям град, може би триста хиляди души, с много бензиностанции — уведоми ни Майк. — Но понякога нямат бензин.

А аз си мислех, че тук добиват петрол. Единственото, което никога не свършваше в тази страна, май бяха боеприпасите.

Радиото пак изпращя.

— Още не сме излезли от гората, така че бъдете нащрек — каза Бренър. И добави: — Всички се справихте чудесно.

Благодаря, Пол. Шофьорите всъщност се справиха чудесно, както и Замо и другият от ДСС, които буквално си заложиха главите, за да отвърнат на огъня. Останалите предимно се опитвахме да държим сфинктерите си стиснати и мехурите пълни.

Най-добре си бяха свършили работа момчетата, управляващи от земята безпилотните самолети. Ако ги срещнех някога, щях здравата да ги прегърна. Но така и не ги срещнах. Дори не знам на кой континент са били.

— Добре караш — казах на Майк.

— Благодаря.

Клеър също го похвали и добави:

— Мислех си, че с нас е свършено.

— Разминахме се почти на косъм — призна той.

Клеър ни предложи сух обяд, но единственото, което искахме ние, беше вода.

Продължихме към Таиз, после към Аден, а може би след това щяхме да тръгнем за Мариб. Пантерата явно ни беше открил. И сега ние трябваше да открием него. И да го убием, преди той да е убил нас. Просто. Обичам простите неща.

41.

Не искахме да влизаме в Таиз с надупчени коли, а и Майк ни обясни, че градът бил и свърталище на Ал Кайда и център на антиправителствена дейност и че комунистите още били силни по тези места.

Нещо като йеменски Сан Франциско.