Пантерата

Протегнах ръка на капитан Дамадж, ръкувахме се, аз се усмихнах и му казах:

— Ти си крадец.

Той се усмихна в отговор и каза нещо, което Бък преведе като:

— Ти си храбър мъж и знаеш как да се пазариш.

Не знам дали това бяха истинските думи на Дамадж — може би беше казал: „Ти си пълен задник и ядеш кози лайна“, но Бък беше твърдо решен да заглади положението.

Бък вдигна радиостанцията си и докладва:

— След няколко минути продължаваме.

Капитан Дамадж отиде до един от камионите, може би за да напише пропуска или нещо подобно.

— Можех да се справя и без твоята помощ — каза ми Бък.

— Но пък нямаше да е такава забава.

Капитан Дамадж се върна с някакъв лист и двамата с Бък си размениха пасавана и парите. Бък зачете пропуска.

— Като Али Баба и четирийсетте разбойници ли се е подписал? — поинтересувах се аз.

Капитан Дамадж се усмихна и ми каза на английски:

— Не си чак толкова смешен.

Опа!

Бък едва не изпусна пасавана.

— Много внимавайте по пътя — каза ни капитан Дамадж. — И приятно прекарване в „Шератон“.

— И на теб приятен ден — отвърнах аз.

Преди да се обърне и да си тръгне, той ме посъветва:

— Иди си го начукай.

Бък ме погледна, но като че ли беше изгубил дар слово.

— Мислиш ли, че наистина има проблем със сигурността нататък? — попитах го, докато се връщахме към джиповете.

— Скоро ще разберем — отвърна той.

Стигнахме до първия джип, където стояха Бренър и Кейт. Бренър показа страшно самообладание и ми каза само:

— Оценявам инициативата ти, но справянето с подобни ситуации е работа на Бък.

Не отговорих, а продължих нататък. Кейт ме настигна.

— Какво ти става?

Звучеше като риторичен въпрос, така че не отговорих.

— Беше ти казано да стоиш в колата — напомних й. — Изпълнявай заповедите.

— Аз ли? А ти?

— Аз не приемам заповеди от Пол Бренър.

Тя не отговори.

— Ще си поговорим по-късно — обеща ми Кейт и продължи да върви.

Стигнах до моя джип.

— Колко? — попита Майк.

— Двеста.

— Обичайната цена.

— Всичко наред ли е? — попита Клеър.

— Можем да продължим.

Полицейският камион, който блокираше лявото платно, се премести и колата на Бренър потегли и поведе конвоя покрай спрелите машини.

Погледнах в страничното огледало и видях, че камионите обръщат. Бяхме оставени да се оправяме сами.

Скоро вече се движехме с добра скорост, а полицейският конвой изчезна от погледа.

След двайсетина минути се заизкачвахме по стръмен наклон, пътят се стесни и зави към някакъв проход.

Бренър заговори по радиото:

— Девет-девет — (тоест до всички), — тук става интересно. Пръснете се, но без да изпускате от поглед предната кола. Бъдете нащрек.

Последното се подразбира, Пол. Аз обаче не бях обезпокоен. Разполагахме с пропуск от капитан Дамадж.

По планинския път нямаше насрещно движение.

— Това не е добър знак — уведоми ме Майк.

— Аха.

— Полицаите казаха ли нещо за ситуацията? — попита той.

— Шефът спомена, че пътят бил затворен от съображения за сигурност.

— Така ли? И какво?

— Просто преувеличаваше. Искаше пет стотака, за да ни ескортира.

Майк известно време мълча и накрая предположи:

— Може пък да е казвал истината.

— Ще видим.

— Да… Както и да е, не можеш да се довериш на полицията да те пази, дори да им платиш.

— Именно. — Помислих си за белгийските туристи в Мариб. Не бяха получили кой знае каква охрана срещу парите си.

— Може би ще е по-добре да обърнем — обади се Клеър.

— Тези неща ги решава шефът, а той вече е решил — отвърна Майк.

Точно така. Пол Бренър нямаше да обръща. Всъщност бяхме се поставили в доста рискована ситуация. Но си мисля, че това беше целта.

— Е, поне целият път е наш — рече Майк.

— Надявам се.

Пътят мина покрай някакво селище на един склон.

— Това е Иб — каза Майк. — Последното населено място, което ще видим по тези места. Тук правителството няма почти никаква власт — добави ненужно.

— И по-добре. Почти ни свършиха парите за подкупи.

— Тук управляват племената, но те няма да нападнат конвоя ни — продължи Майк, но не пропусна да напомни: — Ал Кайда е новото момче в махалата.

Аха. И те не ти искат парите. А главата.

40.

Планините бяха изсъхнали и се виждаха стада кози, които се мъчеха да пасат кафявата растителност. По склоновете и високите ливади бяха накацали кирпичени постройки. Тук явно живееха хора, но не се мяркаше жив човек. Може би беше време за кат?

Около върховете се трупаха бели облаци, но инфрачервените камери на безпилотните самолети би трябвало да виждат през тях.

Тесният път беше павиран, но пушилката частично скриваше двата джипа пред нас. Карахме предимно в лявото платно, за да сведем до минимум пораженията от евентуална крайпътна бомба, заложена отдясно. Нищо обаче не пречеше да има заложени бомби и отляво.

Поддържахме скорост от около стотина километра в час, което беше на границата на възможното в този район.

Радиостанциите се бяха смълчали, също като спътниците ми.

Накрая Майк наруши тишината:

— След половин час ще започнем да се спускаме към платото.

По тона му личеше, че има фобия към планините, може би напълно основателно.