Пантерата

Забелязах, че когато няма насрещно движение, Бренър мести конвоя в лявото платно. Или се упражняваше за назначение във Великобритания, или гледаше да се държи колкото се може по-далеч от евентуални крайпътни бомби. Добро мислене.

На около осемдесет километра южно от Сана Майк посочи някаква петролна тръба и каза, че идвала от Мариб и продължавала до пристанищния град Ас Салиф на Червено море.

— Племената от хълмовете на изток оттук я взривяват средно веднъж на месец — уведоми ни той.

— За майтап ли?

— За майтап и за печалба. Изнудват правителството и американската петролна компания да им плащат за охрана на тръбата.

— Плащането за охрана би трябвало да ги накара да престанат да взривяват тръбата — посочих аз.

— Да, но това е Йемен.

Ясно. Това обясняваше всичко.

— Мабар, два километра — каза радиостанцията.

Майк и другите шофьори потвърдиха и започнахме да намаляваме скорост.

— Малко градче — каза ни Майк.

Спомнях си донякъде пътя: по него нямаше много населени места и Мабар, на стотина километра от Сана, беше първото от тях.

От пътуването между Сана и Аден помнех също, че преди две и половина години пътят не се смяташе за особено опасен. Е, не беше напълно безопасен, но и вероятността да ти устроят засада не беше висока. Нещата обаче се бяха променили, при това не към добро, както беше споменал Бък в Ню Йорк.

Конвоят намали скорост.

— Очаквайте пропускателен пункт — каза Майк.

Влязохме в малкото градче Мабар, което също помнех донякъде — струпани двуетажни кирпичени постройки, кози, деца и кокошки.

Наистина имаше армейски пропускателен пункт в центъра на градчето и спряхме. Бък слезе от втората кола и отиде при войниците. Ръкува се с тартора им, каза нещо, което разсмя всички, после се обърна по арабски стил право към шефа и проведе сериозен разговор с него. И докато го правеше, успя да му пробута малко бакшиш, което направи всички щастливи.

После се върна в джипа. Фасулска работа.

Докато минавахме през пункта, йеменските войници надзъртаха през затъмнените стъкла и макар да не можеха да видят вътре, Майк все пак им размаха среден пръст и каза:

— Те би трябвало да плащат на нас.

— Дамар, трийсет километра — каза Бренър по радиото. — Очаквайте друго спиране.

След двайсет минути се озовахме в по-голямото градче Дамар. Спомних си, че едно земетресение почти го беше изравнило със земята през осемдесетте. Половината град още беше в развалини. Тази страна не може да си поеме дъх.

— Какво е станало тук? — попита Клеър.

— Не е било сражение — уверих я. — На всеки две години местните жители разбиват градчето с ковашки чукове. Нарича се Фестивал на Ал Начуках.

Мълчание отзад. Майк обаче се разсмя.

— Очертава се дълъг ден — рече Клеър.

Жена ми казва същото. Всеки ден.

Както и да е, спряхме отново в центъра и Бък пак слезе, но този път Бренър реши да му прави компания и двамата си поговориха с войниците.

— Говорят за сигурността по пътищата — каза Майк.

— И защо трябва да вярваме, че ни дават добра информация?

— Не им вярваме, но ако разговаряш с всички, както прави Бренър, можеш да получиш представа за положението. Например дали не ни баламосват.

— Ясно.

Разбира се, другото, което трябваше да се има предвид, бе какво са видели (или не са) безпилотните самолети и как да се интерпретират образите, предавани на някаква наземна станция незнайно къде. Как можеш да определиш кой е замислил нещо лошо в страна, в която всеки си има АК–47? Нали така?

Погледнах назад и видях, че Замо и друг агент от ДСС са свалили стъклата на Бондмобила и ни прикриват със своите М–4.

Бък и Бренър вече се връщаха към джиповете си. Радиото изпращя и каза с гласа на Бренър:

— Продължаваме по главния път към Ярим.

И ето че потеглихме през лежащия в развалини Дамар.

Пътят от Дамар до Ярим беше предимно изкачване — платото тук се издигаше. В жабката имаше карта и я заразглеждах.

— Когато стигнем Ярим, можем да поемем по новия път до Аден или да продължим по този, стария кервански път до Таиз и оттам до Аден.

Не бях сигурен, че желая да деля пътя с камили, така че попитах:

— Каква е разликата?

— Новият път е добър и по-оживен, но минава през планини и има удобни места за засади — отвърна Майк.

— Разбрано. А камилският път?

— По-празен, така че е по-лесно да се избягват камионите самоубийци. Освен това минава предимно между ниски хълмове, ако не се броят стотина километра през планините.

— Кой път е по-безопасният? — попита Клеър.

Естествено, отговорът бе нито единият, нито другият, но Майк каза:

— Зависи.

Както и да е, стигнахме до малкото занемарено градче Ярим. Според Майк то било балнеосанаториум благодарение на горещите си минерални извори и имало стари турски бани — нещо като Саратога Спрингс, само дето смърдеше. Не бих си изпрал и чорапите тук.

Спряхме отново на военен пропускателен пункт и Бък и Бренър слязоха да си поговорят с войниците.