Пантерата

По пътя се движеха отделни камиони, автобуси и джипове, наред с мотоциклети и скутери. Колкото по-натоварено бе движението, толкова по-добре. Не че се смесвахме с множеството — така де, пет големи черни джипа, пътуващи в страната на малките бели коли, определено привличаха внимание и дори за най-тъпия йеменец беше очевидно, че не сме туристическа група. Помислих си, че сигурно цяла Сана познава тези коли и в най-скоро време Абдул ще се обади на братовчед си Абдула, доносника на Ал Кайда. Мобилни телефони. Всички ги имаха. Дори тук.

Минахме през порутените предградия на Сана и трафикът започна да оредява.

— Остават ми още три седмици тук — обяви Майк Касиди на пътниците си.

— Накъде ще продължиш? — попитах го.

— У дома. Дейтона Бийч, Флорида. После ще си изкарам чудесно в Мадрид.

— Заслужил си го — уверих го. — Бивш военен ли си?

— Да. Шест години в армията. Една мисия в Афганистан с Десета планинска дивизия и една в Ирак с Първи кавалерийски.

— Благодаря за службата — каза Клеър.

— Още съм на служба — отвърна Майк. — Но заплащането е по-добро.

Помислих си за Майк Касиди, Джон Замойски, известен също като Замо, за другите агенти, дори за Пол Бренър. Бяхме изградили този голям и скъп апарат на разузнаването и сигурността, част от който съм и аз, за да водим една на практика мижава война. Но тази война можеше за миг да стане свирепа, както видяхме на 11/9 и в други случаи като атаката срещу „Коул“. И когато сложиш в уравнението и атомни бомби или биологично и химическо оръжие, вече става дума за истински кошмар. До ден-днешен обаче никой в Щатите не даваше и пет пари за това след 11/9, а 11/9 можеше да се повтори и този път нямаше да можем да кажем, че сме били изненадани или неподготвени. Междувременно проследявахме информация, охранявахме посолства, преследвахме сенки и чат-пат виждахме сметката на някой по-важен задник, което караше страната да се чувства мъничко по-сигурно. Именно затова бях тук.

— За колко време си тук? — попита ме Майк.

— Имам четирийсетдневна виза към Екипа за събиране на доказателства, но тя може да се удължи.

— Трябва да си помислиш за удължаването.

— Аха. Но жена ми е в посолството най-малко за година.

— Това може да се окаже доста тежко.

— Така е. — Особено ако мен ме върнеха у дома след изтичането на визата ми, а Кейт останеше в посолството с Пол Бренър. Определено трябваше да пипна оная Пантера.

— Имаме ли нови следи около атаката срещу „Коул“? — попита Майк.

— Ще разбера в Аден.

— Атентата срещу „Коул“ ли разследваш? — попита Клеър.

— Да.

— Било е ужасно.

— Да. — Било е убийство.

И тъй, тримата се поопознахме малко. Д-р Клеър Нолан беше от някакво място на име Айова и това бе първото й пътуване извън Америка, ако не се брои седмицата, която бе прекарала във Вашингтон, окръг Колумбия, преди да дойде тук.

— Момчетата в Аден са много добри — каза ми Майк. — Ще ти хареса да работиш с тях.

Нямаше да работя с тях, но все пак казах:

— Очаквам с нетърпение този момент.

Набързо изкоментирахме неговите колеги от ДСС, които бяха само шестима. Подобно на миналия път, в „Шератон“ имаше специален отряд на ФБР от десет души, както и доктор от Бюрото. Майк каза, че моят Екип за събиране на доказателства в момента се състоял от петима души, но бройката варирала. Имаше също двайсет морски пехотинци от Флотския антитерористичен и охранителен отряд в Дубай, които охраняваха хотела. Така че в „Шератон“ имаше горе-долу четирийсет американци — в общи линии толкова, колкото бяха и при предишното ми идване. Достатъчно, за да свършат работа, но може би нямаше да стигнат за отбраната на Форт Апачи от индианска атака — нещо, което изглеждаше реална възможност.

Също в „Шератон“, но без да се броят официално като жив персонал, бяха офицерите от ЦРУ и Военното разузнаване. Когато бях там, преброих по трима от двете служби, но те се държаха настрана. Дори не играеха плажен волейбол с нас.

— Някой ми каза, че хотелът не бил лош — каза Клеър. — Басейн, фитнес, плаж.

— И бар — уверих я. — Ти ще останеш ли?

— Да.

Ах.

— Не знаех.

— Ако се наложи да идете в Лошите земи, може да дойда с вас — уведоми ме тя.

Не можех да си обясня защо ни е доктор в Индианската територия. Е… сигурно ако се замислех наистина здравата, можех да си представя ситуация, в която някакви хора стрелят с автомати по нас.

— Не бих имала нищо против да разгледам страната — добави Клеър.

— В момента виждаш всичко, което е нужно да се види — увери я Майк.

Клеър не отговори.

Отворих жълтия плик, който ми бе дал Хауард, и извадих снимките на Булус ибн ал Дервиш.

Първата бе черно-бяла и показваше млад мъж с академична шапка и тога. Надписът гласеше: „Булус ибн ал Дервиш, Колумбийски университет, дипломиране, 1987“.

Младият Булус не изглеждаше зле — екзотична външност, с гърбав нос, тъмни очи и високи скули. Дългата му коса беше сресана назад и с изненада открих, че тънките му устни са извити в усмивка. Беше щастлив, че завършва. Целият свят е бил пред него.