Пантерата

Следващите две снимки бяха цветни увеличени копия с надписи „Снимка от шофьорска книжка, 1982“, и „Паспортна снимка, 1990“. На паспортната снимка той все още бе гладко обръснат, но изражението му бе променено. Изглеждаше сериозен или може би си мислеше дали да не се завърне в родината на прадедите си. По онова време главата му вече е била пълна с радикални мисли, вероятно благодарение на интернет или може би на някой местен духовен водач, чиито възгледи за исляма са се различавали от тези на повечето мюсюлмани и който е издебвал младежи като Булус ибн ал Дервиш.

Последните три снимки също бяха цветни и на една от тях се виждаше голяма викторианска къща на заден план, а надписът отдолу гласеше „Пърт Амбой, дом, май 1991. Последна известна фотография“.

Булус, тогава на двайсет и шест, изглеждаше по-стар и без да се взирам прекалено внимателно в снимката (но със знанието, че е заминал за Йемен около година по-късно), останах с впечатлението за млад мъж, който всеки момент ще скъса връзките си с дом и семейство; човек, който е видял бъдещето си и изгаря от нетърпение да остави своята следа в света.

Кой ли беше направил тази снимка? Сигурно мама. През май, така че може би е по случай рождения ден. И дали мама и татко са знаели, че момчето им ще напусне семейното гнездо, за да отлети на изток? Нищо чудно.

Зачудих се също и дали Булус е имал приятелка. Преспивал ли е с момиче? Приятелите му само мюсюлмани ли са били? Или е другарувал също с християни й евреи? Гледал ли е американски комедии по телевизията? Може би е правил всичко това в колежа и след него. Но някъде по пътя младият Булус е започнал да залита към алтернативна вселена. И ето, че сега беше тук и убиваше хора — американски моряци, европейци, събратя по религия от Саудитска Арабия, както и собствени сънародници. Какво се бе случило? Може би никога нямаше да науча. Може би той самият не знаеше какво се е случило или как се е случило. Но в някакъв момент е стигнал до кръстопът и е поел в грешната посока. И аз се движех право насреща му. Ако ми се случеше да остана насаме с него, сигурно щях да го попитам за всичко това. Но по-вероятно беше да няма момент на откровението, а на бърза смърт. Моята или неговата.

— Това ли е заподозреният задник? — попита Майк.

— Да.

Майк хвърли поглед на снимката от рождения ден.

— Изглежда нормално.

Така е. Някои чудовища изглеждат нормално. Клеър се наведе напред.

— Кой е това?

— Това — отвърнах — е Булус ибн ал Дервиш. Масов убиец.

Тя помълча няколко секунди, после попита:

— Значи си дошъл да го намериш?

— Да.

— Успех.

Погледнах за последно заподозрения и прибрах снимките в плика. Ако той знаеше, че съм тук, сигурно имаше моя снимка.

38.

Бренър поддържаше добра скорост и задминавахме бавно движещите се коли, което винаги е интересно изживяване на четирилентов път, когато срещу теб се движат големи камиони.

— Тези бронирани джипове не реагират много добре на газта — отбеляза Майк след едно особено вълнуващо разминаване.

— Справяш се чудесно — уверих го и се обърнах към Клеър. — Носиш ли нещо друго, освен докторската си чанта?

— Имаш предвид… нещо като оръжие ли?

— Да. Нещо като оръжие.

— Не. Всъщност… да. В докторската чанта е — уведоми ни тя.

— Какво е?

— Пистолет.

— Ясно. Мога ли да го видя?

Тя отвори чантата и извади 9-милиметров глок без кобур.

Разкопчах предпазния си колан, наведох се над облегалката и взех оръжието. Проверих го — пълен пълнител, без патрон в цевта. Изнесох й едноминутен урок как да вкара патрон в цевта и как да сменя пълнители, като не пропуснах да й напомня, че глокът няма предпазител.

— Пол Бренър ми показа всичко това — каза тя.

— Добре. А показа ли ти как да се прицелваш и да стреляш?

— Каза да го държа с двете ръце напред, да гледам по дължината на цевта и да натискам спусъка.

— В общи линии е това. Цели се в основната маса на мишената. Сърцето е отдясно — напомних й.

— Отляво.

— Негово ляво, твое дясно, докторе.

Тя кимна.

Обърнах се и отново си сложих колана.

Трафикът беше станал по-разреден и набирахме скорост. Зимата е сухият сезон тук и високото плато беше кафяво. Видях ниви, засети като че ли със зърнени култури, както и пръснати овощни дървета. Най-често обаче се виждаше културата, за която знаех, че носи истинските пари — шубраци кат с тъмнозелени листа и красиви бели цветчета. Козите май обичаха кат. Щастливки.

Споменах отглеждането на културата на спътниците си и д-р Нолан направи медицински анализ на Catha edulis, известна също като кат. Не даде морална оценка, но мнението й на медик бе, че не бива да работиш с машини, докато си под влиянието му. Може би това включваше и автоматичните оръжия.

Радиостанциите оживяваха от време на време, предимно с доклади за спокойна обстановка от нашия лидер и от последната кола. Пътуването наистина приличаше на разходка до млекарницата, но ситуацията можеше да се промени за миг.