Пантерата

— Разкарайте се от пътя ми, малоумни синове на крастави камили.

Голям смях от страна на момчетата. Личеше си, че никой тук няма високо мнение за страната домакин и гражданите й. Определено разбирах каква е причината, но американската арогантност води до прекомерна самоувереност, а оттам и до грешки.

— Бронираните якета ще се носят дори върху бронежилетки — напомни също така Бренър. — Ще поддържаме максимална възможна скорост, която ще определям аз. Разстоянието между колите ще варира в зависимост от скоростта и терена.

След това стигна до сериозните въпроси.

— Както при тренировките, няма да слизаме и да отвръщаме на огъня, ако стрелят по нас; ще разчитаме на бронята си и ще караме през засадата, дори ако така наречените ни непробиваеми гуми са спукани. Ако някоя кола излезе от строя от експлозия, ще я наобиколим, ще заемем отбранителни позиции и ще стреляме, ако стрелят по нас. Ако бъдем нападнати от превозно средство, докато сме в движение, можете да свалите прозорците и да издухате кучия син от пътя.

Това предизвика радостни възгласи. Дори Хауард издюдюка. Започвах да се тревожа за него.

Гледах бойния ветеран г-н Пол Бренър и виждах, както вече споменах, че той е в стихията си, надъхва войниците, показва смес от професионална увереност и персонална агресивност. Беше компетентен лидер и човек, на когото би могъл да се довери всеки — е, стига да не водиш жена си със себе си. Но пък никой не е съвършен. Просто се надявах да е съсредоточен повече върху мисията, отколкото върху самотния си хуй.

Докато Бренър говореше, хвърлих поглед към Кейт и забелязах, че е донякъде очарована от г-н Мачо. Гледаше го с онова изпълнено с възхищение изражение, което обикновено запазва за мен и за Бон Джоуви.

Както и да е, Бренър стигна до завършека.

— Няма причина да очакваме проблеми по пътя, но ако се случи нещо непредвидено, всички сме достатъчно добре екипирани и готови да се справим с всичко. Пожелавам ви на добър път и приятна разходка в страната.

Всички заръкопляскаха. Браво. Бис. Е, май беше време да тръгваме.

— Бог с вас и да се върнете живи и здрави — извика нещатният проповедник Ед Питърс.

И да върнете джиповете непокътнати.

— По местата! Да се размърдаме! — извика Бренър.

Всички събраха нещата си и тръгнаха към съответните возила. Естествено, изпратих Кейт до четвърта кола. Хауард вече седеше на предната седалка със своята М–4 и разговаряше с шофьора. Сложих нещата на Кейт в багажника до багажа на Хауард, затворих капака и се обърнах към Кейт.

— Май ще е като разходка до млекарницата.

Тя не отвърна на наблюдението ми, а ме посъветва:

— Внимавай как се държиш.

Изгледах я с онази добре усвоена объркана физиономия.

— Какво искаш да кажеш?

— Да седнеш отпред.

— Разбира се. Нали съм стрелец.

— Дай целувка.

Прегърнахме се и се целунахме.

— Ще се видим, когато спрем да заредим — каза тя.

Или по-скоро.

Метнах багажа си в багажника на средната кола, където вече се мъдреше кислородната бутилка и дефибрилаторът на д-р Нолан. Настаних се на предната седалка и казах здрасти на шофьора, който се казваше Майк Касиди.

Д-р Нолан вече седеше отзад с голяма лекарска чанта и облечена в бронирано яке. Обърнах се към нея и казах:

— Здрасти, докторе.

— Казвай ми Клеър — каза Скарлет.

Мощните двигатели на петте джипа изреваха, сложихме си коланите и потеглихме.

Двете порти бяха отворени и конвоят бързо излезе от американското посолство и потегли през Йемен.

37.

Отсреща бе Градът на туристите, сцената на снощната руска авантюра. Като се замисля, бях сигурен, че Бък знае за интереса на г-н Бренър към г-жа Кори, и се запитах какъв ли съвет би дал мъдрият стар дипломат на приятеля си. Сигурен съм, че би казал на Бренър да поукроти топката. Мисията е на първо място.

— Джон?

Обърнах се.

— Да, Клеър?

— Пътувал ли си с кола до Аден?

— Всъщност да. Преди две години и половина. А ти?

— За пръв път ми е. Дойдох тук преди три седмици — каза тя. — Колко време ще останете с жена ти?

С кого? О, с жена ми.

— Надявам се, че не много. А ти?

— Договорът ми е за една година. Държавният департамент ми помага да си изплатя студентския заем.

— Аха. И на мен.

Тя се разсмя.

— Какво мислиш за Йемен? — попитах я.

— Гадост.

— Дай му малко време.

— Няма да стане по-добре — увери я Майк Касиди, нашият шофьор от ДСС.

Продължихме на юг покрай британското посолство и хотел „Мьовенпик“, след което завихме по пътя за Мариб, който не беше много натоварен и лесно можехме да забележим евентуална опашка. После обърнахме обратно и отново стигнахме до главния път, водещ на юг.

— Сами сме — докладва по радиото Бондмобилът.