Пантерата

Като стана въпрос за това, Замо каза:

— Съжалявам, че нямаме възможност да изпробваме карабината тук, но утре ще излезем в Лошите земи и ще наваксаме. Може дори да си намерим подвижни мишени.

— Може да ги намерим още тази сутрин — напомних му аз.

— Вярно. Някакви въпроси?

— Кое е спусъкът? — обади се Хауард.

Много смешно.

След като курсът по оръжие приключи, ние с Кейт и Хауард метнахме карабините на рамо, Замо ни даде по една черна торба със заредени пълнители и оптични мерници и каза:

— Късмет и наслука.

Г-н Бренър, началникът на кервана, беше събрал шофьорите от ДСС, правеше справка с някакъв лист и им обясняваше маршрута и реда на движение. Зачудих се дали г-н Бренър и г-жа Кори няма да се озоват по случайност в една кола. Би ли направил нещо толкова идиотски очевидно? Защо не? Аз бих.

Ед Питърс беше излязъл от сградата на канцеларията, макар да не мисля, че щеше да идва в Аден с нас. Може би беше тук, за да благослови кервана.

Двамата с Кейт стояхме с Бък и Питърс дойде при нас и каза на Бък:

— Останаха ми само две напълно бронирани коли, а следващата седмица трябва да посрещна новия посланик, така че гледайте да не попадате на засада.

— Можеш да си поръчаш пет нови коли със следващия самолет — увери го Бък.

— Това ще отнеме повече от седмица — отвърна Питърс и се обърна към мен. — Мразя тези пътувания до Аден.

— Вие не пътувате — напомних му.

— Колите ми обаче пътуват.

— Извинете. Някъде наоколо има ли автогара?

Явно г-н Питърс се тревожеше за джиповете си. И, разбира се, за агентите си от ДСС. Колкото до пътниците, те бяха причината за тревогите му. По-сериозен проблем бе липсата на американски хеликоптери в тази опасна и недостъпна страна. Без тях се налагаше да караме през Индианската територия и на практика не бяхме по-подвижни от Ал Кайда с техните тойоти.

От добрата страна, разполагахме с камерите на безпилотните самолети (и може би с ракетите им), но не знаех дали Питърс знае това, нито дали е наясно, че изкарваме хората и колите му на пътя, за да видим дали няма да се счепкаме с Ал Кайда.

Г-н Питърс реши, че може да е обезпокоил новобранците, и сподели с мен и Кейт:

— Никога досега не са ни удряли по пътя между Сана и Аден.

— Най-опасното в това пътуване са йеменските шофьори на камиони — увери ни Бък.

— Полицаите от Национална сигурност не би ли трябвало да поддържат реда на пътя? — попита Кейт.

— Понякога проблемът са самите полицаи — отвърна Питърс.

Именно. В Йемен дори добрите са лоши. Това място смърдеше. Споменавал ли съм го вече?

Иначе казано, имаше три възможни завършека на това пътуване — приятна разходка из страната, успешен сблъсък с врага или големи заглавия в утрешните вестници: „Американски конвой нападнат в Йемен, тринайсет убити“.

Реакцията на обществото щеше да е пълен шаш — къде е Йемен?

Добър въпрос.

36.

Телефонът на Бък отново иззвъня и той се дръпна, за да отговори. Може би го търсеше жена му от Мериланд и го питаше за всички онези сметки от руския клуб в кредитната му карта.

Както и да е, Бък се върна и побъбрихме още малко; не спомена нито дума за позвъняването.

Бренър дойде при нас и каза:

— Готови сме да потеглим след пет минути. — Хвърли поглед към г-жа Кори, но въпросът му беше насочен към мен. — Успяхте ли да се запознаете с карабината?

— Успяхме.

Бренър извика на всички да се съберат.

— Моля за внимание, ако обичате.

Хората се насъбраха около нас и Бренър започна:

— Първо искам да ви представя доктор Нолан, която сигурно е позната на някои от вас.

Младата лекарка вдигна ръка и помаха. Не изглеждаше зле, ако харесвате, да кажем, Скарлет Йохансон. Отплеснах се. Какво исках да кажа? А, да. Изглеждаше компетентна. Точно така.

— Доктор Нолан има всички средства да лекува пътно прилошаване и огнестрелни рани, по-малки от девет милиметра — уведоми ни Бренър.

Всички се посмяхме добре. Дори Хауард се смееше, докато се връщаше в посолството. Майтапя се.

— Правя и домашни посещения — добави д-р Нолан.

След това Бренър представи „нашите много важни пътници, господин Джон Кори от Екипа за събиране на доказателства на ФБР и госпожица Кейт Мейфийлд, нашият нов юридически аташе“. Вдигнах ръка и казах:

— Аз съм Джон. А това до мен е Кейт.

Това също предизвика смях. Така де, ние бяхме причината за това рисковано пътуване до Аден, така че нямаше да е зле да покажа на всички, че сме просто едни приятни глупаци.

Бренър представи също и Хауард Фенстърман, след което каза:

— Добре, а сега редът на пътуване. — Зачете от листа имената на шофьорите и колите им, след което информира всички, че ще бъде в първата кола.

Или, както казват военните, на върха — теоретично най-опасното място в конвой, така че ако г-н Върха си правеше илюзии, че Кейт ще се вози с него, трябваше да ги разсея.

Бренър обаче продължи нататък:

— Господин Харис ще заеме мястото на стрелеца във втора кола.

Бък вдигна ръка и се обърна към всички.

— Аз поемам командването, ако господин Бренър не е в състояние да изпълнява задълженията си.

Ясно. Например при смърт.

Бренър продължи по реда и обяви:

— Господин Кори ще бъде в трета кола.