Пантерата

— Така е, Набеел. Не успя да убиеш американците, както ти наредих. Освен това си наредил засада, завършила с катастрофа. И какво мислиш, че трябва да е наказанието ти?

— Каквото пожелаете, господине.

— Дори смърт?

— Ако такава е повелята ви.

Пантерата извади джамбията си от ножницата и опря острието в гърлото на Набеел.

Набеел се разтрепери и не успя да овладее мехура си.

— Не е необходимо, Булус — каза Алтаир.

Набеел с надежда си помисли, че старецът може би се е усъмнил, че Пантерата лъже и че именно той е наредил засадата. Алтаир познаваше добре Булус ибн ал Дервиш. Може би даже прекалено добре. Набеел се замоли Алтаир да спаси живота му.

Пантерата притисна още по-силно острието в гърлото на Набеел.

— Погледни ме. Погледни ме в очите.

Набеел погледна Пантерата в очите и видя в тях омраза, но не към него, както му се стори. Омразата винаги си беше там, когато ставаше дума за американци.

— Значи американците сега са в „Шератон“ в Аден, Набеел. Може би в момента плуват в басейна. Или са на плажа. Или пък се наливат с алкохол в бара. А колко бойци на джихада лежат мъртви из хълмовете и по пътя заради глупавото ти решение да атакуваш конвоя? Колко, Набеел?

Набеел преглътна и усети как острието се притиска в плътта му още по-силно.

— Десет, господине…

— Мисля, че са повече.

— Булус, останахме тук твърде дълго — обади се Алтаир. — Ако безпилотните самолети и ракетите им те безпокоят, трябва да се махнем, преди да са ни посетили.

— Първо трябва да прережа едно гърло.

— Да, но не гърлото на този човек. Друго гърло те очаква.

Пантерата не отговори на стареца, а се обърна към Набеел.

— Може би твоето гърло ще почака друг момент.

Вълна на облекчение заля Набеел и той кимна покорно.

Без да маха извитата кама от гърлото на Набеел, Пантерата му нареди:

— Заминаваш по най-бързия начин за Сана и оттам вземаш самолет до Аден. Ще отседнеш в хотел „Шератон“ и ще завършиш задачата, която ти възложих.

— Да, господине — успя да измънка Набеел, макар да знаеше много добре, че това е самоубийствена мисия.

— Ако не го направиш или ако избягаш от Йемен от страх, ще те намеря. Или ако не теб, семейството ти. Разбра ли ме?

— Да, господине. Ще убия…

Пантерата прокара камата си отляво на врата на Набеел и го поряза.

Набеел ахна от изненада и болка, залитна назад и се вкопчи във врата си с дясната си ръка. Кръвта потече между пръстите му, докато опипваше раната и се уверяваше, че не е смъртоносна.

Пантерата прибра окървавената джамбия в ножницата и каза:

— Ела навън. Искам да видиш, че знам как се прерязва гърло.

Пантерата и Алтаир излязоха от колибата. Набеел ги последва, като притискаше раната си с ръка.

Отвън, насядали по скалите на тясната клисура, се бяха събрали оцелелите от провалилата се атака срещу „Хънт Ойл“. На земята, с лице към мъжете, бе коленичил техният командир капитан Бехадин Зухаир. Китките му бяха вързани отзад и беше свел глава, за да не гледа хората си, които убиваха времето с разговори и очакваха Пантерата.

Щом Пантерата и старецът Алтаир излязоха, мъжете се смълчаха.

Пантерата тръгна право към капитан Зухаир, но не се обърна към него, а към своите джихадисти и кръга от съветници и помощници.

— Този човек, Бехадин Зухаир, показа страхливост й глупост, докато водеше храбрите си бойци срещу американската петролна инсталация. Не се вслуша в препоръките на нашия съвет и на собствения си лейтенант Саид ал Рашид, който умря като герой, докато капитанът му клечеше разтреперан зад един камък. Когато трябваше да поведе атаката към пълна победа, Зухаир се скри, а после побягна като жена, уплашен от американците и техните наемници.

Джихадистите и съветниците мълчаха.

— Вината за това поражение пада и върху мен — продължи Пантерата. — Защото аз не успях да видя, че Зухаир не е истински водач на мъже.

Съветниците мълчаха, но един от личните му помощници извика:

— Не! Не! Зухаир е виновникът!

— Зухаир говореше храбро, но скри страхливостта си! — надигна глас друг.

Пантерата вдигна ръка да замълчат. Забеляза, подобно на Зухаир, че никой от съветниците не се беше обадил, както би трябвало да се очаква, когато водачът им публично признае грешка в преценката си или неправилно решение.

Но също така забеляза, че бойците, които бяха със Зухаир в нощта на атаката, не казаха нищо в защита на капитана. Седяха мълчаливо и избягваха погледите както на доскорошния си командир, така и на Пантерата.

Пантерата знаеше, че трябва да приключи бързо с това, така че пристъпи към Зухаир и извика:

— Признай страхливостта и некадърността си и ти обещавам бърза и милостива смърт.

Зухаир вдигна глава и заговори високо и ясно:

— Нямам какво да признавам. Изпълних дълга си на бойното поле…

— Млък! Поисках признание. А не извинения.

— Не се извинявам. — Капитан Зухаир се обърна към хората си и, все така на колене и с вързани ръце, ги призова да се застъпят за него. — Кажете какво знаете! Кажете какво видяхте! Кажете истината за действията ми…

— Млък!

Зухаир внезапно се изправи и извика: