Пантерата

Бък, Бренър и Чет отдавна го бяха направили, но целта най-сетне се виждаше — само на няколкостотин километра оттук, в Мариб.

— По зазоряване всички задници, обсадили сградата, изчезнаха — продължи Чет. — Наредиха ни обаче да напуснем хотела и ни откараха с лодки до американските военни кораби в пристанището. След два дни йеменското правителство каза, че било безопасно да се върнем в „Шератон“, така че взехме флотски хеликоптери обратно до плажа. По пътя обаче хеликоптерите бяха прихванати от ракети земя-въздух и пилотите трябваше да се спуснат до морското равнище. Приближихме над водата, готови за престрелка. — Погледна към водата и приближаващия плаж, сякаш гледката събуждаше спомена, и продължи: — На брега обаче нямаше неприятелски сили. Мисля, че йеменските военни сигурно са решили, че ще обърнем хеликоптерите, когато бъдат прихванати, а когато са видели, че продължаваме напред, са се разкарали. Така се върнахме на лайняните си етажи в „Шератон“ и оттогава сме там.

Ясно. И оттогава г-н Чет Морган, привилегированото дете на световна свръхсила, е имал предостатъчно време да размишлява върху лошото посрещане, което е получил в Йемен. Дошъл тук да помага (е, ако не в действителност, то поне официално), а йеменците се отнесли с него като с лайно и заплашили да го убият. И той нямаше намерение да се махне, докато не си го върне. Разбира се, вече беше побъркан, така че дори М–16 терапията нямаше да го направи щастлив — но все пак би помогнала донякъде.

— Седмиците след атаката срещу „Коул“ бяха някак сюрреалистични… — завърши биографията си Чет. — Приличаше на някакъв фарс, в който йеменското правителство и военните бягаха в различни посоки като клоуни, каквито са си, и казваха: „Добре дошли, американци“, а после: „Янки, вървете си“. Абсолютно зациклила страна.

Както бе казала Бетси Колинс, това би било подобрение.

Намирахме се на стотина метра от плажа. Чет намали скоростта, заобиколи някакви плитчини и се насочи към Слонската скала.

По скалите имаше много чайки, но Чет ги остави на мира и вместо това показа среден пръст на момчетата от йеменската армия с тежката картечница. Определено се нуждаеше от курсове по овладяване на гнева.

— В старите времена на оръдейната дипломация, ако някоя миризлива страна нападнела западняци, се събирал флот и започвал да бомбардира пристанищния град, докато не го изравни със земята. А сега… сега примитивните вмирисани задници си позволяват твърде много и им се разминава. Ще дойде обаче ден за разплата. — Чет се замисли за момент. — Всъщност всеки ден от единайсети септември е ден на разплата. — Кимна на себе си и добави: — Колкото до господин Булус ибн ал Дервиш, този предател на страната си и масов убиец, за него денят наближава.

Надявах се да е така. Едно знаех със сигурност — че наистина ще има ден на разплата тук в Йемен, но не бях сигурен кой за какво ще се разплаща.

50.

Часът на коктейлите беше настъпил и с Кейт отидохме при колегите в бара на хотела. Чет Морган не се появи, но ни помоли да се срещнем в 22:00 ч. в ОССИ, за да обсъдим плана за действие.

Беше останал в лодката си, след като ни остави в дълбоката метър и двайсет вода. Върнахме се при басейна на хотела, където Хауард и Клеър наглеждаха нещата ни и явно се опознаваха по-добре.

Двамата се досетиха да не ни питат за новия ни приятел на плажа, но Клеър все пак спомена, че се е разтревожила, че сме се забавили толкова. Определено я беше грижа за мен.

С Кейт се качихме в стаята си да вземем душ и да се преоблечем за вечеря и/или късна разходка до Мариб, както бе намекнал Чет. След като нещата се раздвижат, всичко се случва бързо и трябва да си една стъпка пред терористите и две стъпки пред Вашингтон.

Пак с Кейт обсъдихме г-н Чет Морган от Централното разузнавателно управление и аз споделих с нея подозрението си, че Чет дъвче. Тя се замисли, но не беше съвсем сигурна, така че зарязах темата.

Не споделих с Кейт другите си мисли за Чет по отношение на лудостта му или какво го подтиква.

— Изглежда малко напрегнат — казах все пак. — Когато не е на черешата.

— Имаш дълбоко вкоренени предразсъдъци спрямо Управлението — отвърна Кейт.

Аз?

Както и да е, Кейт не бързаше с мнението си за Чет. За съжаление, трябваше да вземе бързо решение за пътуването до Мариб с този побъркан, за да намерим Пантерата.

Засегнах и деликатния въпрос за сложните й отношения с Тед Наш.

— Мисля, че трябва да попитаме Чет дали е познавал Тед и какви са чувствата му относно последната ти среща с покойния.

Това минава ли за тънко?

Кейт не отговори няколко секунди, после каза:

— Аз ще се погрижа за това.

Всъщност аз щях да го направя, но казах:

— Добре.

Е, слязохме в бара да пийнем с колегите, в това число момчетата от ДСС от Сана и повечето от екипа в Аден, с изключение на двайсетимата морски пехотинци, които бяха на пост.

За съжаление, поради повишената бойна тревога и вероятното ни среднощно пътуване из Индианската територия, алкохолът все още отсъстваше от менюто. Барманът ни разби плодови напитки в блендера и получих мангова киша. Много е гадна.